Белязана [bg]

Удивена, Миранда съвсем забрави, че природния шедьовър пред нея все още остава огромна заплаха. Опиташе ли да побегне, животното със сигурност щеше да я последва и да я залови лесно. Нямаше оръжие, способно да го нарани, макар че се съмняваше, че би могла да се насили, дори и да разполагаше с такова. И по-лошо, някой от големите дракони можеше да се върне всеки миг. Нещо трябваше да бъде сторено.

Подтикната от чист оптимизъм, Миранда се опита просто да се отдалечи, надявайки се да избяга, без да раздразни някой от по-хищническите инстинкти на създанието. Дракончето я последва, спирайки заедно с нея и по подобен начин продължавайки пак. Нямаше да стане така. Изчерпала всички други опции, девойката се опита да преговаря.

— Слушай! — рече тя, обръщайки се директно към дракончето. То се сепна от гласа й, така че девойката зашепна. — Много се радвам, че ме харесваш. Аз също, но не може да вървиш подире ми. Страхувам се, че няма да бъдеш толкова мила с мен, когато стомахчето ти закъркори. Тогава няма да виждаш в мен нищо по-различно от наранено животно, което, убедена съм, ще ти се услади.

Животинчето се взираше в нея. Миранда отново закрачи и създанието я последва. Девойката въздъхна и се огледа. Не липсваха доказателства от сблъсъка на драконите. Дълбоки цепнатини в скалите раздираха стените и пода. Локви и пръски тъмна, гъста кръв обагряха цели райони от зле осветената пещера. Миранда не можа да не се зачуди как е останала невредима. Пещерата се бе превърнала в тяхно бойно поле, а тя бе лежала право в средата му. Във всеки случай късметът не биваше да бъде насилван повече.

— Зная, че току-що си се излюпила, може и да не знаеш това, но си имаш майка. Тя е много голяма, със сигурност много покровителствена, така че не искам да получи грешната представа за мен. Просто остани тук и ме остави да си ида. Така и двете ще продължим да живеем. Става ли? — примоли се тя.

Дракончето невинно се взря в отговор, но отново последва Миранда, когато последната пое към изхода. Девойката се извърна.

— Моля те, трябва да останеш тук! Не го ли сториш, някой ще тръгне да те търси и ще намери мен. Трябва да имаш братя и сестри. Не искаш ли да останеш с тях? Защо просто не те отведа обратно до мястото, откъдето си се излюпила? Тогава ще видиш семейството си и ще забравиш за мен. Ако имам късмет, те ще спят и няма да бъда насечена на късчета.

Миранда си пое дълбоко дъх и закрачи обратно към вътрешността. Мракът ставаше все по-плътен. Не след дълго намираше пътя си пипнешком, мърморейки си колко откачена бе, за да прави подобно нещо. Бяха минали няколко минути, през които бе навлязла дълбоко в недрата, когато кракът й закачи нещо. Пръстите й напипаха парче дърво с намаслен плат в единия край. Факла. Без да се замисля как нещо подобно е попаднало в драконово леговище, Миранда извади огнивото и я запали.