Остриетата на Кардинала [bg]

— Ето ни отново в двореца на Ястреба. Както виждате, очарованието му не е изчезнало… По дяволите! — продължи той по-тихо. — Мястото е още по-ужасяващо, отколкото е в спомените ми, а това ми се струваше невъзможно.

— Този замък отлично е служил в миналото — заяви капитанът. — И пак ще послужи. Впрочем ние сме свикнали с него.

След като затвори малката врата, посрещачът им се присъедини към тях.

Старецът имаше дървен крак. Дребен, слаб, нечист, веждите му бяха разрошени, а голият му череп беше обграден от корона от дълги и фини, жълтеникавобели коси.

— Добър вечер, господине — рече той на Ла Фарг и му подаде тежка връзка ключове.

— Добър вечер, Гибо. Благодаря.

— Господин Гибо? — намеси се Марсиак, след като се приближи. — Господин Гибо, нима сте вие?

— Бога ми, господине, аз съм.

— Струваше ми се, че разпознах гласа ви, но… Нима продължавате да пазите тези тъжни камъни цели пет години?

Мъжът реагира, сякаш бяха наругали някой от членовете на семейството му:

— Тъжни камъни ли, господине? Може би този замък не е особено весел и вероятно тук-там ще намерите прах и паяжини, но мога да ви уверя, че покривът, конструкцията, стените и дъските на пода са здрави. Камините още работят. Мазетата и конюшните са просторни. Също така в дъното на градината има вратичка, гледа към уличка без изход, която…

— Ами тя? — прекъсна го Алмадес. — Коя е тя?

Девойка с бяла престилка и боне стоеше на входа на жилищната част. Руса и закръглена, със сини очи, тя се усмихваше срамежливо и беше скръстила ръце.

— Това е Наис — обясни Гибо. — Вашата готвачка.

— А госпожа Лудрен? — запита Марсиак.

— Почина миналата година, господине. Наис е нейна племенничка.

— Умее ли също така добре да готви?

— Да, господине.

— А ще си държи ли езика зад зъбите? — поинтересува се Ла Фарг, който отлично разбираше най-важните неща.

— Тя е почти няма.

— Как така почти?

— Толкова е срамежлива и смирена, че почти никога не говори.

— Не е същото…

Наис се колебаеше дали да се приближи, но Ла Фарг ѝ даде знак да дойде при него, обаче в същото време чукчето от ковано желязо на портата отекна два пъти. Всички се изненадаха, а девойката дори подскочи.

— Той е — рече Гибо с известно безпокойство в гласа.

Капитанът кимна, посребрените му коси се стелеха по яката на сивия му дублет.

— Отидете да отворите, господин Гибо.

— Той ли? — попита гасконецът, докато портиерът изпълняваше заповедта. — Кой е той?

— Ето го — заяви капитанът и повдигна брадичката си към благородника, който влизаше в двора, теглейки за юздата дорестия си кон.

Между четирийсет и пет и петдесетгодишен, той беше висок, слаб и блед, изпълнен с високомерие и достолепие, облечен с пурпурен дублет и черни панталони до коленете.

Марсиак го разпозна още преди да види добре поддържаните му мустаци и белега на слепоочието.

— Рошфор.