Краля демон [bg]

— Сигурно някой е искал да ги ограби — предположи Хан. Мъчеше се да звучи небрежно — не съвсем лесна задача с толкова пресъхнала от ужас уста.

— Нямам представа. — Матю размаха ножа пред Хан, докато по лицето му се редуваха любопитство и мнителност. — Ама си мисля, че ти може да знаеш.

— Аз? — Хан затвори торбата. — От къде на къде?

— Кой не знае, че си главатар на Вехтошарите. И че Южняците здравата са те подредили оня ден. На мен това ми мяза на отмъщение.

— Е, който уж знае, греши — заяви Хан. — Нямам нищо общо с това.

— Тъъй — провлачи Матю. — Само запомни, че не ща неприятности.

Хан преметна торбата си през рамо.

— Повярвай ми, и аз не ща неприятности.

Но неприятностите все някак го намираха. На излизане от „Бъчвата и короната“ имаше време само колкото да установи, че отново е заваляло, преди някой да го сграбчи за яката и да го блъсне в каменната стена на кръчмата.

„Проклети Южняци!“, помисли си той. Зарита и се загърчи в желязната хватка. Стараеше се да е подвижна мишена, защото очакваше всеки момент да усети нечий нож между ребрата си. Похитителят обаче го прикова към стената с една ръка, докато с другата сваляше от рамото му торбата. После я захвърли на земята и празните бутилки издрънчаха. Накрая непознатият го заопипва грубо и измъкна няколкото ножа от дрехите му. Кесията — също.

За финал нападателят го завъртя със замах и пак го блъсна в стената, този път с лице към него. Хан се озова пред позната физиономия, изпита и болнава, с тънки, злобни устни, разкриващи пожълтели, гниещи зъби. Измежду тях струеше покъртително лош дъх.

Беше отколешният му враг Мак Гилън, сержант в Кралската гвардия. Зад него стояха още половин дузина униформени.

— Ей! Дай си ми кесията — викна Хан, решил, че е най-добре да повдигне темата още в началото и ако трябва, да негодува.

Гилън заби юмрук в корема му и въздухът изхвърча от дробовете на Хан.

— Видя ли сега, Гривник, този път сгази лука. — Гилън се възползва от неспособността на Хан да каже нещо в своя защита. — Знаех си аз кой е виновникът и къде да го сгащя. Само почаках мънинко.

— Не… знам… за какво говориш — отвърна задъхано Хан, превил се надве и покрил корема си с ръце, за да го защити от повторна атака.

Гилън го сграбчи за косата и вдигна главата му така, че да го гледа в очите. Сержантът бе понапълнял, откакто Хан го беше виждал за последно и мърлявата му униформа вече зееше между копчетата.

„Поне един жител на Южен мост си угажда“, помисли си Хан.

— Не — отрече Хан. Явно се връщаше към стария си навик да влошава още повече и бездруго лоши ситуации. — Беше… Гвардията. Отказах… да си платя.

Всички знаеха, че униформените не те закачат, ако си плащаш на правилния човек. А Мак Гилън беше правилният човек.

Тряс! Гилън стовари палката си върху главата на Хан и той се свлече на колене, прехапвайки си болезнено езика. Побърза да покрие главата си с ръце.

— Спри! — изкрещя някой, незнайно кой. Сигурно от другите униформени. Или пък Матю му се притичаше на помощ?