Танцът на Невестулката [bg]

— Да, сега разбирам причината за тревогата ви. Ще пусна доклад, че е изчезнал човек.

Въздъхнах тежко, после се качих горе да поговоря с децата и Нана. Направих всичко възможно да не ги плаша, но Деймън и Джени се разплакаха. После и Нана се разрида.

До полунощ все още не знаехме нищо за Кристин и местонахождението й. Инспектор Бъсби тръгна от хотела в дванайсет без петнайсет. Държеше се много учтиво и загрижено, дори ми даде домашния си телефон с молба да му позвъня веднага, ако Кристин се обади. Накрая каза, че семейството ни ще присъства в молитвите му.

В три часа все още крачех из хотелската си стая на третия етаж и също се молех. Тъкмо бях разговарял по телефона с Куонтико. Във ФБР се заеха да проверят всички случаи, по които бях работил, за да установят дали някой от замесените в тях не е свързан по някакъв начин с Бермудите. Бюрото вече бе проявило интерес към сегашната серия от неразкрити убийства в „Саутийст“. Изпратих им по факса психологическия профил на Невестулката, който бях изготвил.

Нямах никаква логична причина да подозирам, че убиецът може да е на Бермудите, но въпреки това се страхувах, че е така. Беше точно такова чувство, както предчувствието ми по отношение на убийствата в „Саутийст“, което шефът отхвърляше.

Беше ми ясно, че от Бюрото ще ми се обадят късно сутринта. Изкушавах се да потърся някои приятели в Интерпол, но се въздържах. После все пак им позвъних.

Стаята беше пълна с махагонови мебели в стил „Кралица Ана“ и бледорозови килими. Изглеждаше празна и самотна. Стоях като призрак пред големите прозорци, взирах се в движещите се черни фигури на фона на обляното от луната небе и си спомнях как държах Кристин в прегръдките си. Чувствах се невероятно безпомощен и самотен без нея. Не можех да повярвам, че това се е случило.

Притиснах ръце към тялото си и усетих пронизваща болка в сърцето. Непоносимата болка преминаваше като колона от гърдите ми чак до главата. Виждах лицето й, красивата й усмивка. Спомних си как веднъж танцувахме с нея в „Рейнбоу рум“ в Ню Йорк, припомних си вечерта в „Кинкедс“, онази специална вечер, когато отидохме в дома й, когато се смяхме и мислехме, че може би сме си направили бебе. Дали Кристин бе някъде на острова? Трябваше да бъде. Отново започнах да се моля да е в безопасност. Отказвах да приема всяка друга мисъл в главата си.

Телефонът в стаята иззвъня кратко малко след четири сутринта.

Сърцето ми се качи в гърлото. Кожата ми се стегна, сякаш изведнъж се бе свила и не побираше тялото ми. Бързо прекосих стаята и грабнах слушалката, преди да се чуе второ позвъняване. Ръката ми трепереше.

Странният приглушен глас ме изплаши.

— Имаш имейл.

Не можех да мисля рационално. Изобщо не можех да мисля.

Бях си взел лаптопа с мен.

Кой знаеше, че носех компютъра си тук? Кой би могъл да знае тази подробност? Кой ме е наблюдавал? Кой ни е наблюдавал?

Бързо отворих вратата на гардероба, грабнах компютъра, включих го и се закачих за Интернет. Отидох на последното съобщение в електронната ми поща.