Танцът на Невестулката [bg]

48.

Прибрахме се в хотела, но не можах да заспя. Все още не можех да се концентрирам и това ме потискаше още повече. Сякаш губех разсъдъка си.

Игра? Не, това не беше игра. Това бе ужас и шок. Жив кошмар, по-ужасен от всичко, което бях преживял. Кой би могъл да причини това на Кристин? Защо? Кой бе Невестулката?

Всеки път, щом затворех очи и се опитвах да заспя, виждах лицето на Кристин, виждах как ни маха за довиждане, седнала на мотопеда, как се разхожда из градината с цветя в косата.

Чувах гласа на Кристин през цялата нощ. Най-после съмна. Чувството ми за вина заради това, което й се бе случило, се бе удвоило и дори утроило.

Със Сампсън продължихме да обикаляме пътищата наоколо — Мидъл Роуд, Харбър Роуд, Скут Роуд, и да разпитваме от врата на врата. Всички хора от полицията и военните, с които говорихме, бяха убедени, че Кристин просто не е изчезнала на острова. Със Сампсън слушахме една и съща песен всеки ден в продължение на цяла седмица. Никакви продавачи, таксиметрови или автобусни шофьори не я бяха видели в Хамилтън или Сейнт Джордж, така че бе вероятно тя изобщо да не е стигнала, до който и да е от двата града онзи следобед.

Никой, нито един свидетел не помнеше да я е виждал с мотопеда по Мидъл Роуд, така че може би тя не бе стигнала и до там.

Най-смущаващото от всичко беше, че не бяха последвали никакви други опити за връзка с мен след имейла в нощта след изчезването й. Един агент от ФБР бе разследвал адреса и бе открил, че той не съществува. Който и да се беше свързал с мен, бе опитен хакер, способен да прикрие самоличността си. Думите, които бях прочел онази нощ, се бяха запечатали в съзнанието ми.

Засега е в безопасност.

При нас е.

Кои бяха те? И защо нямаше никакви други съобщения? Какво искаха от мен? Знаеха ли, че така се побърквам? Това ли се опитваха да постигнат? Повече от един убиец ли стояха зад Невестулката? Изведнъж това ми се стори съвсем вероятно.

Сампсън се върна във Вашингтон в неделя, като отведе Нана и децата със себе си. Не искаха да тръгват без мен, но се налагаше. Аз още не можех да си представя да напусна Бермудите. Бих се чувствал, все едно изоставям Кристин.

В неделя вечер Патрик Бъсби се появи в стаята ми към девет. Предложи ми да отида с него някъде около Саутхамптън, на десетина километра от хотела, около двайсетина минути път. Жителите на Бермудите измерват разстоянията по права линия, но всъщност всички пътища са осеяни със завои, така че пътуването винаги отнема повече време, отколкото човек очаква.

— За какво става въпрос, Патрик? Какво има в Саутхамптън? — попитах, докато се движехме по Мидъл Роуд.