Кралят на зимата
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Един от хората на Гундлеус ни видя, а след това и самият Гундлеус позна Нимю и заповяда вешицата да бъде заловена жива и да бъде хвърлена обратно в пламъците. Подгониха ни отвсякъде, сякаш цяла ловна дружина преследваше ранен глиган и само го чакаше да падне изтощен. Сигурно щяха да ни хванат и двамата, ако бягащите преди нас не бяха пробили дървеното укрепление от южната страна на Хълма. Стигнахме тичешком до отвора и там видях Хюел, добрият Хюел, да лежи мъртъв, вратът му беше отрязан на половина, до него беше патерицата му, а той още стискаше меча си в ръка. Издърпах меча и повлякох Нимю. Стигнахме до стръмната част на южния склон и се запрепъвахме надолу, краката ни трудно намираха опора по хлъзгавата трева. И двамата крещяхме. Нимю беше полусляпа и обезумяла от болка, а аз се бях побъркал от ужас. Успях някак си да не изпусна меча при това стремглаво спускане и да изправя Нимю на крака, когато стигнахме в подножието на Хълма. Минахме покрай свещения кладенец, покрай овощната градина на християните, покрай една елшова горичка и накрая стигнахме до рибарската колиба край блатата, където Хюел държеше своята лодка. Хвърлих Нимю в малката тръстикова лодка, срязах въжето с новия си меч и отбутнах лодката от дървения пристан. Едва тогава забелязах, че нямам прът, с който да направлявам неповратливия плавателен съд през сложния лабиринт от канали и езера, през който трябваше да минем. Използвах меча вместо прът, но той все пак беше направен за друго. Тогава на обраслия с тръстика бряг се появиха първите преследвачи. Те не можеха да ни последват, никой не беше луд да нагази в мекото тресавище, затова един от тях хвърли копието си срещу нас.
Копието изсъска покрай мен. В първия момент се сковах, вперил поглед в тежкото оръжие, което летеше към нас, а стоманеното му острие проблясваше. Но то ни отмина и се заби в тръстиките до лодката. Сграбчих трептящата ясенова дръжка — вече имаше с какво да карам лодката. Сред мочурищата бяхме в безопасност. Някои от хората на Гундлеус намериха дървени понтони, които вървяха успоредно с нас, но аз завих и се отдалечих от тях. Други от преследвачите скочиха в нечии лодки от върбови клони и ги забутаха с копията си. Но върбовите лодки не можеха да се мерят по бързина с тръстиковите, така че те скоро изостанаха. Лайгесак стреля с лъка си, но ние вече бяхме извън обсега на оръжието му и стрелата безшумно потъна в тъмната вода зад нас. На върха на зеления Хълм пламъците гладно подскачаха от колиба на колиба, пушекът се сливаше със стълба дим от замъка и от кулата и се издигаше високо в синьото лятно небе.
— Две болки — проговори Нимю за първи път откакто я бях измъкнал от огъня.
— Какво? — обърнах се аз към нея. Тя се беше сгушила в лодката, слабичкото й телце, увито в черното наметало, и още държеше ръката си върху кървавата рана на лицето.
— Изстрадах две от Болките на Мъдростта, Дерфел. Болката на тялото и Болката на гордостта. Сега ми остава само лудостта и ще стана мъдра като Мерлин.
Нимю се опита да се усмихне, но гласът й беше толкова истерично безумен. Помислих си, че тя може би беше вече в плен на лудостта.
— Мордред е мъртъв — казах аз — Норуена и Хюел също. Хълма гори.
Целият ни свят изглеждаше унищожен, а Нимю сякаш не се интересуваше от тази катастрофа. Вместо това тя изглеждаше опиянена от факта, че беше изтърпяла две от трите изпитания на мъдростта.
Карах лодката покрай редица от върбови капани за риби, след това завих към черното Езеро на Лиса, което се намираше в южния край на мочурищата. Трябваше да стигнем до Ърмидс Хол — едно село от дървени колиби, изградено около къщата на Ърмид — вожд на местното племе. Знаех, че Ърмид не беше там, защото бе тръгнал на север заедно с Оуейн, но неговите хора щяха да ни помогнат. Освен това бях сигурен, че с лодката щяхме да стигнем до Ърмидс Хол по-бързо и от най-бързите ездачи на Гундлеус, защото те трябваше да заобиколят дългото езеро и неговите обрасли с тръстика, мочурливи брегове. На кон първо трябваше да се стигне почти до големия римски път Фос, който минаваше на изток от Хълма, едва тогава можеше да се завие покрай източния край на езерото и да се стигне до Ърмидс Хол. А дотогава ние отдавна щяхме да сме тръгнали на юг. Далеч пред нас по гладката повърхност на езерото се виждаха и други лодки и аз предположих, че рибарите от Инис Уидрин превозват в тях бегълците от Хълма.