Тайно разрешение
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайно разрешение». Краткое содержание книги:
Американското военно командване изпраща в базата в Тузла майор Шон Дръмънд, бивш участник в звено за специални операции и настоящ военен адвокат, да установи извършено ли е престъпление. Подпомогнат в разследването си от двама опитни юристи — адвокатката Лиса Мороу и прокурора Джеймс Делбърт, — той попада на заговор с ужасяващи мащаби. Версиите на обвинените Зелени барети дотолкова си приличат, че неволно пораждат съмнения за протекция от най-високо място. В хода на следствието изтича информация и стига до Овалния кабинет. Член на екипа на Дръмънд работи за интересите на правителството, но не и за установяване на истината. Представители на федерални агенции фалшифицират данни. Амбициозен репортер от голям вашингтонски вестник е намерен удушен с гарота няколко дни след пристигането си в базата. Някой не иска истината да бъде разкрита… следите водят към най-високите етажи на властта.
Широко прокламираните в армията принципи за дълг, чест и вярност към родината понякога се нарушават, и то твърде драстично. Твърди се, че това се прави в името на по-висша цел. Но има ли цел, която да оправдава убийството?
— В какви отношения бяхте с капитан Санчес? — попитах, за да сменя темата.
— Чудесни.
— Добър командир ли беше?
— Фантастичен.
— Можете ли да опишете точните си задължения към него?
— Бях негов заместник. Отговарях за обучението и професионалните умения на хората. Той даваше заповедите, а аз проверявах дали всеки си върши работата.
— Носехте ли част от неговата отговорност?
Той ме изгледа смразяващо, сякаш според него въпросът ми беше особено тъп. Сигурно така си беше.
— Армията не поддържа споделянето на отговорностите — отвърна той. — Той издаваше заповеди, а аз ги изпълнявах.
— Имаше ли напрежение между вас?
— Не. Разбирахме се чудесно.
— Как се справяше той със задълженията си, докато бяхте в Косово?
— Страхотно. Накъде биете?
— Наникъде. Просто се опитвам да разбера как се действа в една елитна част, как сте работили заедно.
— Вижте, господин майор, аз познавам Санчес от две години и половина. Не излизаме да пием заедно, но се разбираме. Както ви казах, на мен ми харесваше как командва екипа.
— Бихте ли разказали как протекоха събитията на седемнайсети, когато сте решили, че сърбите са ви забелязали?
— Добре. Бяхме в базовия лагер и сержантите Перит и Мачуско осигуряваха периметъра. Перит се върна на бегом от поста си и докладва, че са забелязали някакви сърби на един хълм да ни наблюдават. После…
— Някой друг потвърди ли тази информация?
— Не. Нямаше нужда. Перит и Мачуско не са новобранци.
— Колко сърби бяха забелязали?
— Достатъчно. Каза, че не успели да ги огледат добре, но били доста.
— И какво направихте?
— Санчес даде заповед да си събираме багажа и да се изнасяме.
— Имахте ли планиран маршрут за изтегляне?
— Естествено. Бяхме го подготвили предишния ден и според него трябваше да се движим почти право на юг.
— Така ли направихте?
— За известно време. Перит беше най-отзад и залагаше сигнални ракети на всеки километър и половина — два. Няколко от тях излетяха, така че Санчес реши да се движим на зигзаг.
— Колко точно излетяха?
— Не знам. Две или три.
— На какво разстояние бяха сърбите, когато излетяха?
— Пет-шест километра, предполагам.
— Всеки път на едно и също разстояние?
— Горе-долу.
— Къде бяхте вие самият в колоната?
— По средата. Имаме стандартна оперативна процедура за придвижване. Перит и Мачуско се грижат за безопасността в края на колоната, Санчес се оправя с картата и компаса, а аз стоя по средата и се грижа да се придвижваме както трябва.
— Щом сте били в средата, предполагам, че не сте обсъждали решенията на капитан Санчес със самия него?
— Не постоянно, но говорихме един-два пъти.
— За какво?
— Говорихме, когато разбрахме, че сърбите са след нас. Предложих му да започнем да се движим на зигзаг и да тръгнем на изток, тъй като предполагах, че според сърбите бихме тръгнали право на юг към македонската граница.
— А вторият път?
— По-късно същата вечер. Спряхме за почивка около полунощ и образувахме охранителен периметър. През целия ден чувахме автомобили и виждахме прах над дърветата и предположихме, че сърбите се опитват да ни вкарат в капан. Знаехме, че ще трябва да предприемем нещо. Решихме, че най-добрата идея е да им устроим засада, за да ги забавим.
— Чия беше идеята?
Той се замисли и аз разбрах, че не е очаквал този въпрос. После каза:
— Може и моя да е била. Или на Мачуско или Перит. Но всички бяхме единодушни, че е доста добра идея.
— Значи не го е измислил капитан Санчес?
— Не, но той веднага се съгласи. И защо не? Нямахме друг избор.
— Къде бяхте на позиция по време на засадата?
— По средата.
— Сърбите отвърнаха ли на огъня?
— Отначало не. Първата кола се взриви и те се паникьосаха. Започнаха да скачат от камионите и да тичат насам-натам като мравки, като се криеха зад тях. После взривихме и линията от мини и това също ги стресна доста. Минаха две-три минути, преди някой да ги организира и да започнат да отвръщат на огъня.
— Опишете как отвърнаха. С лек или интензивен огън?
Той се усмихна.
— Според моя личен опит всеки път, когато по теб стреля повече от един човек, огънят може да бъде описан като „интензивен“.
Не се усмихнах в отговор.