Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

Случайно или не, след царската визита при Хитлер, на 11 април е извършена „реконструкция“ на кабинета. Извадени са колебливите Иван Попов — министър на външните работи и военният министър ген. Теодоси Даскалов.431 На 11 април Г. Димитров отразява в дневника си правителствената промяна в България, а на следния ден, по отношение на новото правителство пише: „Да се оцени като резултат от вътрешната борба в страната и армията по въпроса за прохитлеристката ориентация и изпращането на български войски срещу СССР. Народът иска коренна промяна на външната политика и истинско национално правителство.“432 През май Севов се намира на посещение в Германия с цел да подготви смяната на Драганов като пълномощен министър. Филов пише, че успява, като предлогът за смяната бил недостатъчната активност на Драганов. Наследникът на Драганов е Загоров, който след кратко колебание приема поста. На 29 май Филов уведомява Драганов за неговото отзоваване. Основният мотив, който се изтъква от царя в телеграмата до Драганов е, че в Берлин трябва да отиде човек, който добре е запознат със стопанските въпроси.433 През август 1942 г. смяната на Първан Драганов е вече факт. Драганов е изпратен като пълномощен министър в Мадрид.434 През май в София е италианският стопански министър Рикарди, за да установи икономически контакти между двете страни. На 7 октомври в Рим българският министър на търговията Захариев и Чано подписват договор за икономическо сътрудничество.435 Преговорите, които се водят между Италия и България по отношение на териториалните спорове, след „дълги пазарлъци“ завършват със сключване на спогодба за демаркационната линия, която е подписана в Тирана през 1943 г. Както И. Димитров отбелязва, това споразумение идва прекалено късно и не изиграва своята роля.436