Леговище от кости

Тичаше с петдесет-шейсет мили в час, привела ниско глава, надушвайки миризмата на убиеца. Не беше тичала така, откакто беше приела даровете. Усещането беше странно.

Времето не течеше по различен начин. Скоростта беше добра, но не прекомерно. Все пак на един завой усети някакво странно дръпване, което я накара на завоите да се привежда навътре. А когато отново се изправяше, стомахът й се присвиваше, сякаш тялото й излиташе.

Усещаше устрем и сила, подобно на подгонил елен вълк.

Въздухът стана по-рядък и студен. Скреж покриваше калта там, където слънчевите лъчи все още не бяха докоснали сенките. Високо в планините снегът блестеше под слънчевата светлина. Тъкмо беше подминала последните дървета, когато миризмата на коня на убиеца внезапно я блъсна в носа.

Тя спря и огледа пътя пред себе си. Усети неуловимата миризма на огън, чиято пепел вече е изстинала. Убиецът беше лагерувал на хълма вдясно. Там се издигаха няколко дървета. Ако имаше късмет, можеше да е заспал.

Дълго се взира натам, но не забеляза никакво движение, нито пък различи нещо, което да напомня, макар и смътно, човек.

Измина крадешком двеста крачки встрани от пътя и заобиколи през едно дере към дърветата. Не видя никого, но конската миризма се усили. Остави се на обонянието да я поведе към горичката, нагоре към един зъбер край паднало дърво.

Не забеляза лагера на убиеца, докато не се приближи на четирийсет стъпки от него. Беше насред група израсли едно до друго дървета, чиито клони образуваха естествен покрив. На това място земята някога беше хлътнала и малка скала се издигаше в полукръг на височината на гърдите, оформяйки нещо като защитна стеничка. Тя видя щръкналите над скалата уши на коня и замръзна.

До слуха й достигна тежкото, хрипливо дишане на убиеца. Помириса въздуха. Усети миризма на кръв и гной. Мъжът беше ранен.

Мирима погледна назад. Боренсон я беше забелязал да притичва и сега подскачаше нагоре по хълма към нея, за да я настигне. Попадна в дълбока пряспа и наоколо му се разхвърча сняг, докато се опитваше да се изправи. Тя вдигна ръка, за да го предупреди, прикри се зад едно дърво и зачака.

Накрая той се приближи до нея. Дишаше учестено. Надникна в гъсталака, видя миниатюрния лагер и кимна. После й даде знак да заобиколи лагера, за да се появи в гръб.

Мирима се запромъква безшумно по ръба на горичката. Размекнатият сняг пропадаше на всяка крачка. Под крака й изпращя клонче. Конят, чиято глава едва се показваше над скалата, наостри уши.

Непосредствено до лагера снегът беше утъпкан от вълчи следи. Мирима вдигна очи и видя бял силует на фона на група дървета нагоре по склона. Беше огромен вълк. Не помръдваше. Звярът внезапно се извърна и заподскача, отдалечи се по заледения склон с тих вой.

В същия момент зад нея изпращя съчка. Тя се обърна и видя Боренсон с високо вдигнат над главата боен чук да се втурва към заслонения лагер.

Остър вятър изскимтя през дърветата към тях. Не идваше откъм склона. Приближаваше като килнато на една страна торнадо към Мирима и нейния съпруг. Горичката внезапно се разтресе като от гръм и погледът на Мирима се замъгли от вихрушка борови иглички, шишарки и парченца лед.