Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Сърцето й сякаш спря. За миг тя си помисли, че Сияйният на мрака се е върнал, защото само при срещата си с него беше изпитвала нещо подобно.
— Магия! — извика тя. Не можеше да помръдне.
Вихрушката я връхлетя: заслепяващ порив на леден вятър, който изблъска стрелата от ръцете й. Върху нея се посипаха шишарки и клонки, по лицето я заудряха парченца лед. Мирима присви очи и вдигна ръка, за да се предпази.
Боренсон се хвърли с крясък напред. За миг вихрушката стихна, после се насочи към него. Той скочи в дупката.
Бойният му чук се стовари с тъп звук върху нечия плът, надигна се ридаещо стенание.
След това вятърът се завъртя около дърветата, а викът продължаваше да изскача на пресекулки от гърлото на мъжа. Борови иглички и лед закръжиха като вихрушка във въздуха и се понесоха нагоре по планинския склон — на юг, към Инкара.
Мирима чу сред вятъра вика „Неееее!“ — заглъхваше все по-надалеч, отеквайки между каньоните.
Тя дотича до Боренсон. Знаеше какво ще види.
Мъжът й стоеше над един труп и се мъчеше да освободи острието на чука от главата на магьосника. Мъртвецът беше облечен в синята туника на куриер от Мистария с образа на зеления мъж на гърдите. Но дългата му сребърна коса показваше, че е инкарец. Леденозелените му очи бяха широко отворени, устата му беше леко закръглена, сякаш от изненада или от болка.
Конят изцвили жално при вида на непознатите и се опита да се надигне. Краката му бяха спънати.
— Пилвин коли Зандарос — каза Мирима.
— Магьосникът, който се опита да убие Габорн? — поиска потвърждение Боренсон.
Тя кимна. Пилвин беше едновременно убиец и магьосник на Въздуха. Мирима поклати объркано глава.
— Какво според теб е правил тук? Чакал е скрит в засада?
Боренсон оглеждаше земята. Лагерът беше в отвратително състояние. Спънатият кон очевидно лежеше в собствените си изпражнения от часове. Животното гледаше Боренсон умолително.
Мирима не забеляза нито една останала съчка край огъня. Той едва-едва допушваше.
Боренсон се приведе над трупа на Пилвин. Преди четири дни сър Хосуел, един от стражите на Йоме, го беше улучил със стрела. Раната би умъртвила за минути всеки обикновен човек. Беше проникнала в белия дроб на Пилвин. Но се знаеше, че да убиеш маг на Въздуха е изключително трудно. При това Пилвин беше Повелител на руни с дарове на издръжливост. Така че той просто беше запушил дупката в гърдите си с груба превръзка. Но Мирима видя, че ужасно подпухналата рана е покрита с кора засъхнала почерняла кръв. По ръбчетата на превръзката пълзяха личинки.
— Нямаше да оцелее дълго — промълви Боренсон. — Щеше да умре след няколко часа, даже да не го бяхме нападнали. Ако не го убиеше инфекцията, щяха да го направят кухите вълци.
— А защо ни преследваше онази нощ? — попита Мирима.
— Мисля, че не ни е преследвал — отвърна Боренсон. — Просто и той като нас е пътувал за Инкара. Вероятно се е отбил от пътя да почине и ни е чул да минаваме, след което е решил да мине зад нас. Може дори да се е надявал на помощта ни. Но той беше инкарец в Мистария — извън закона.
Боренсон въздъхна.
Мирима пристъпи към тялото. Посегна да махне превръзката и да огледа раната. Когато доближи ръка до гърдите му, усети студен полъх и предположи, че е докоснала написани с Вятър защитни руни.
Високо от хълма, иззад малка група дървета, чу ужасния призрачен вой на гласа му и зърна ледената вихрушка да се носи все по-надалеч, вече на около миля нагоре по склона.
Боренсон погледна нататък и каза:
— Неговият елементал ще стигне в Инкара много преди нас.
Мирима се замисли за собствения си елементал, който растеше в нея. Представи си, че когато умре, Водата вътре в нея просто ще изтече от устата и клепачите й, оставяйки само една локвичка.
Боренсон отиде до коня на Пилвин и махна букаите. Животното се изправи.
След това Боренсон скочи върху каменния заслон над лагера. Не каза нищо, но позата и наклонът на главата му сякаш я питаха: „Готова ли си да вървим?“
— Какво ще правим с тялото? — попита Мирима.
— Остави го — отвърна той. — Вълците ще се справят.
— Но той е племенник на Краля на бурите — настоя Мирима. — Трябва да се отнесем с уважение.
— Не можем да изкопаем дупка, а нямам намерение да го пренасям през планините до Инкара — отсече Боренсон. — Крал Зандарос надали ще е особено доволен да научи, че сме убили роднината му, докато сме пътували да молим за благоволението му.