Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Сърцето на Мирима се беше разтупкало. Боренсон и маркизът не изпитваха добри чувства един към друг, но Боренсон играеше опасна игра. Габорн не беше нареждал маркизът да влиза в сражение и не беше отправял никакви заплахи, нито прикрити, нито явни. И въпреки това Боренсон заплашваше с кралско отмъщение.
Боренсон се усмихна зловещо.
— Добър момък е синът ти. — И се залови с най-належащото: — Имаш ли ловък облекчител? Пътувам за Инкара и се нуждая от три дара на издръжливост.
— Им… мам облекчител — заекна маркизът, — а могат да се намерят и подходящи Посветители, но се боя, че нямам никакви силари.
— Нося си мои — каза Боренсон. — И имам още дузина, които бих искал да подаря на сина ти.
Пред замъка Бернауд викаше на капитана на стражата да приготви коне.
Маркизът изгледа изпитателно Боренсон и неочаквано ужасът в очите му като че ли се стопи. Лицето му стана сериозно.
— Ти също забеляза, нали? — попита маркизът. — Синът ми е повече мъж, отколкото се надявах да стане. Много прилича на дядо си на млади години. В негово лице родът Ферес може да се надява да възвърне славата си.
Боренсон само кимна. Никога дори не би се престорил, че изпитва предразположение към маркиза. Старият мъж се усмихна раздразнено.
— Та значи кралят ни нарежда да потеглим на бран. Нека огънят погълне старите дървета, за да направи място за новите. — Той въздъхна и се втренчи в Боренсон. — Злорадстваш. Ще си доволен да ме видиш мъртъв.
— Аз… — почна Боренсон.
— Не отричай, сър Боренсон. Познавам те от колко, десетина години? Винаги си бил уверен във воинската си доблест. Независимо че притежавам богатства, които никога няма да имаш, или пък титла над твоята, всеки път, когато се срещнем, ме наблюдаваш с непоносимия си поглед. Знам какво мислиш за мен. Моите предци са били славни крале. Но през вековете парчета от кралството ни веднъж са били разменени от някой владетел, друг път прахосани от следващия, трети път откраднати от поредния, който бил прекалено слаб, за да задържи справедливо натрупаното, и последният в тази редица… съм аз. Още когато беше на тринайсет години, ти ме гледаше с презрение, защото знаеше какво представлявам: дребна рибка, пръкнала се от хайвера и прищевките на потекло от левиатани.
— Караш ме да говоря направо — почти изръмжа Боренсон, — а и собственото ти неуважение към себе си облекчава задачата ми.
Той подпря ръце на масата, така че почти допря лице до лицето на маркиза и заби очи в неговите, без да мига.
— Да, бих се радвал да те видя мъртъв. Не понасям мъже, които тънат в разкош, а същевременно оплакват съдбата си. Когато бях тринайсетгодишен хлапак, ти ме гледаше с високомерие, защото бях беден, а ти беше богат, защото баща ми беше убиец, а твоят беше господар. Но още тогава знаех, че съм по-добър, отколкото ти можеше дори да мечтаеш да станеш някога. Истината е, че ти, сър, си мамино синче с толкова кекави крачета, че никога не би могъл да направиш собствено дете. Казваш, че Бернауд прилича на дядо си, но подозирам, че ако огледаме стражите ти, ще открием някой, на когото да прилича повече. Срам за теб! Ако беше поне мъничко мъж, щеше да направиш всичко, за да ме убиеш точно в този момент заради думите ми, независимо дали имаш дарове, или не.
Лицето на маркиза се вкамени и за момент на Мирима й се стори, че ще измъкне ножа за месо от глиганския бут и ще го забие в шията на съпруга й. Вместо това той се отпусна на стола и се усмихна злобно.
— Винаги си страдал от амбицията да се докажеш. Така е при плебеите. Дори сега, като капитан на кралската стража, изпитваш необходимост да ме предизвикваш.
Маркизът очевидно не беше чул, че Боренсон е напуснал поста си, и Мирима се запита как ли би постъпил, ако знаеше.
— Но — продължи той — за мен е ненужно да воювам с теб. Ти и парцаливата ти съпруга заминавате за Инкара, а ние и двамата знаем, че Децата на нощта ще върнат главите ви в чувал до изгрев слънце. Колкото до мен, отивам да се бия с халите — много по-достоен и непреклонен противник от теб.
Мирима за миг си помисли, че след подобни оскърбления мъжът й ще го убие, но Боренсон се разсмя с глас, преливащ от веселие. Маркизът също се разсмя, а Боренсон го тупна по рамото, сякаш бяха стари приятели. И наистина в момента ги обединяваше, ако не друго, то взаимната им омраза, презрение и желание да отприщят яростта си срещу друг противник.
Боренсон и Мирима крачеха към цитаделата на Посветителите зад замъка. Както всичко останало в имението на маркиза, тя беше прекалено красива. Стените и кулите бяха варосани, така че постройката направо блестеше. В двора растяха бадемови дървета. Листата им бяха кафяви и тревата беше покрита със златни бадеми. Катерички подскачаха като обезумели, за да скрият по-бързо съкровищата си. Двама Посветители играеха шах в открития двор до един фонтан, а един сляп Посветител беше седнал с лютнята си в едно сенчесто кътче и пееше: