Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Усети да я обладава страхопочитание: да държи очите си затворени беше по-добре, отколкото да погледне.
Внезапно конят, който теглеше, се дръпна назад. Като внимаваше да не отклони поглед, тя се обърна да го види. Очите му се бяха разширили и той гледаше, вцепенен сякаш от ужас, към монолитите.
Мирима се разтревожи, че конят е имал нещастието случайно да вдигне поглед, но в себе си беше сигурна, че не е случайно. Дори безчувственото животното усещаше мрачното присъствие на стената.
„Щом един кон може да я погледне, и аз мога“, мина й през ума. И очите й мигновено се втурнаха по пътя пред нея. Намираше се точно под линията на хоризонта, на не повече от петдесет крачки.
Над пътя се простираше огромна арка. Небето над нея беше синьо, но в мрачната й рамка на фона на далечния хоризонт се стелеха опалесцентни облаци, от което тя досущ напомняше око на слепец.
Над арката имаше два надписа, на роуфхейвънски и инкарски: „Отвъд тази точка твоето племе е лишено“.
Положи усилие да не поглежда към монолитните камъни, издигнати като щитове от двете страни на арката. Но погледът й беше стигнал твърде далеч и вече не можеше да го откъсне — сякаш беше взет за заложник.
Видя от двете страни на пътя огромни обли камъни, напомнящи окръжности или щитове. Погледът й стигна до най-северния. Върху него имаше издялан в скалата знак, който сочеше надолу и навътре. Позна, че е руна, хипнотизираща и могъща. Опита се да отклони поглед, но не успя. Очите й бяха принудени да проследят следата, която се извиваше все по-надолу и по-надолу. Докато я следваше, Мирима усети товара на бавно отминаващи епохи, които се въртяха под нея. С всяко завъртане на окръжността възникваха цивилизации и загиваха светове. Изникваха огромни градове и с вътрешното си око тя ги виждаше да рухват. Основите им потъваха и чезнеха сред пусти гори. Рушаха се паметници на горди крале. Стигналите им до просешка тояга деца се биеха и търсеха подслон сред руините. След време отново започваха да градят. Кръгът продължаваше да се върти и Мирима се понесе сред мечтите на знаменити любовници, самохвалствата на воини, налудничавите слова на поети и пророци, но колелото продължаваше да се върти към своя опустошителен финал.
Сърцето й заблъска панически, устата й пресъхна.
„Ако продължавам да гледам, ще ме убие“, мина неясна мисъл през съзнанието й. Опита се да се овладее, да затвори очи и да се извърне. От гърлото й се изтръгна неволен стон, но тя продължаваше да се взира във виещата се следа по нейния страховит път — покрай въздигащи се кули и унесени мечтатели, и сражаващи се под скрито зад облаците слънце надменни владетели, — докато всичко спря.
Връхлетя я внезапно възникнало ужасяващо усещане.
„Ти си нищо — сякаш разкъса съзнанието й някакъв глас. — Всички твои дела и мечти са напразни. Копнееш за красота и дълговечност, а си по-нищожна от червей на пътя, червей, който чака колелото на времето да го премаже.“
Почувства се обладана от тази непозната категоричност и мощ. Възникналите от руната видения доказваха твърдението. Как се осмеляваше такава като нея да иска да влезе в Инкара? Такава отрепка! По-добре моментално да обърне коня и да препусне бясно към някоя стръмна урва, отколкото да продължава напред.
Не си даваше сметка какво прави. Само простена и дръпна юздите на коня, опитвайки се да го обърне, забила пети в хълбоците му. Търсеше спасение.
Никога не беше преживявала подобен ужас, какъвто беше мисълта да застане пред руната. Досега беше живяла сравнително спокойно, без да подозира нейното съществуване.
Но сега, когато вече я беше видяла, никога нямаше да е свободна. По-добре да се превърне в нищо. Обезумяла от страх, тя не виждаше стръмните скали отпред.
Небесата почерняха и тя полетя през някакъв мрачен тунел към забравата.
— Не! — изкрещя Боренсон. — Не!
Съпругът й скочи от коня и грабна нейния за юздите. Опита се да го задържи, като същевременно трябваше да укроти и инкарския кон. Мирима не го виждаше, но усети ръцете му да я сграбчват за китките и да дърпат юздите. Тя заби шпорите. Яздеше едрия и мощен боен кон на Боренсон и когато животното започна да рита във въздуха, беше сигурна, че ще стовари копита върху главата му, както беше обучено. Но той му беше стопанин от дълги години и вероятно единствено това спаси живота му.
Боренсон дръпна коня да стъпи на четири крака и закрещя на Мирима:
— Не гледай! Не гледай натам!
Беше ослепяла от ужас, но неочаквано започна да вижда като в мъгла.
Боренсон я погледна. След това отправи поглед към стената на руните и се вторачи в ужасяващата гледка. От очите му бликнаха сълзи, но той не отклони предизвикателния си поглед.