Леговище от кости

Кухите вълци ги забелязаха и удвоиха скоростта с надеждата да ги застигнат, но не можеха да се мерят с подсилените коне. Боренсон остави конете да препускат цял час.

При следващото спиране вече бяха близо до планинските върхове. Снегът беше около педя дълбок и беше хванал ледена кора от нощния студ. Мирима огледа следите пред тях. Покритият със сняг път се виеше през хълмовете и изглеждаше достатъчно широк и не особен стръмен, за да може да мине и фургон.

Неизвестно защо Мирима винаги си беше представяла Алкаирските планини непроходими. Вероятно за човек без дарове пътуването би било по-голямо премеждие. Но тя подозираше, че прекосяването на планините е не толкова физическо, колкото политическо предизвикателство.

По планинските върхове на фона на небето се възправяха каменни кръгове. Бяха около трийсет-четирийсет стъпки високи. Подредени по билото в зигзагообразна линия, която току изчезваше в някоя клисура, те сякаш бяха някакви скални перли, които украсяваха хълмовете. На всеки беше издълбана руна. Мирима ги заоглежда, недоумявайки какво би могло да е предназначението им.

— Не гледай към стената от руни! — предупреди я Боренсон. — Не и ако не е крайно наложително. Не отделяй очи от пътя!

Мирима отклони поглед, но я загложди любопитство. Какво представляваше тази стена от руни? Руните изглеждаха като издълбани на отделни каменни плочи, които след това бяха дотъркаляни до мястото си. Изграждането на това масивно укрепление беше грандиозна работа. Границата между Роуфхейвън и Инкара се протягаше на хиляда мили. Построяването на подобна преграда вероятно бе отнело цели десетилетия на десетки хиляди зидари.

Това, че разглеждането й е забранено, я правеше още по-изкусителна. Мирима искаше да усети внушението й.

— Нямах представа, че е толкова огромна — каза тя.

Заоглежда земята. Снегът беше мръсен, оплескан с пепел. Потърси източника на пепелта, но не видя следи от огън. Наоколо нямаше нито едно високо дърво, а само тук-там ниски шубраци; сухите им клони стърчаха между скалите.

Тя послушно не откъсваше поглед от пътя. Конете пристъпваха с тежки уморени крачки. Изведнъж изпита странно усещане. Каменните щитове се възправиха огромни в съзнанието й. Сякаш самите им силуети сграбчиха съзнанието й. Колкото по-близо беше до тях, толкова по-силно ги усещаше и по-властно приковаваха вниманието й.

Трябваше да заповядва на волята си, за да не погледне. Трябваше насила да съсредоточи вниманието си върху неравния каменист път или върху разкривените клони на съсухрените шубраци, или върху скалите, които хвърляха нащърбени сенки върху снега. Дори когато успяваше, погледът й неудържимо се стремеше да прескочи като врабче към монолитите, оформящи стената на руните.

Желанието да погледне и да престане да се измъчва изгаряше съзнанието й и оставяше в устата й кисел привкус. Можеше да затвори очи и да усети как каменните плочи се възправят над нея. Така можеше да ги следва.