Животът, Вселената и всичко останало [другой перевод]

— Не нося шапка.

— Добре, тогава ми харесва главата ти.

— Какво?

— Казах, че ми харесва главата ти. Интересна костна структура.

— Какво?

Форд отработи свиване на рамене покрай сложния комплекс от други движения, които изпълняваше.

— Казах, че танцуваш велико — изврещя той, — само че не си навеждай главата толкова много.

— Какво?

— Това е, че само всеки път, когато се навеждаш — каза Форд, — О!! — прибави той, когато партньорката му се наведе напред, за да попита „Какво?“, и отново остро го убоде по челото с острия край на издадения си череп.

— Планетата ми беше взривена една сутрин — каза Артър, който доста неочаквано се намери да разказва на ниския човечец историята на своя живот, или поне избрани пасажи от нея, — и това е причината да съм облечен така, с моя шлифер. Виждаш ли, планетата ми беше взривена заедно със всичките ми дрехи. Не знаех, че ще идвам на парти.

Ниският човечец кимна ентусиазирано.

— По-късно бях изхвърлен от космически кораб. Все още с моя шлифер. Доста по-странен от космически костюм, който всеки би облякъл нормално. Малко по-късно открих, че моята планета е била построена от група мишки. Можеш ли да си представиш как съм се почувствувал от това? После за малко бях застрелян и разпръснат. Всъщност съм бил разпръсван абсурдно често, застрелван и обиждан редовно, дезинтегриран, лишаван от чай, и наскоро катастрофирал в едно блато, и трябваше да прекарам пет години във влажна пещера.

— Ах — кимна ниският човечец, — и прекара ли чудесно?

Артър започна жестоко да се задавя с питието си.

— Каква чудесна вълнуваща кашлица — каза ниският човечец, доста сепнат от това, — ще имаш ли нещо против да се присъединя към теб?

И с това той се впусна в най-необикновения и най-зрелищния пристъп на кашлица, който дотолкова изненада Артър, че той започна жестоко да се задавя, но откри, че вече правеше това, и напълно се обърка.

Те заедно изпълниха дроборазбиващ дует, който продължи цели две минути, преди Артър да успее да се закашля и да запелтечи, като спря.

— Толкова ободряващо — каза ниският човечец, задъхвайки се, и триейки сълзи от очите си. — Явно трябва да водиш много вълнуващ живот. Много ти благодаря.

Той потупа Артър по ръката и се скри в тълпата. Артър поклати глава от удивление.

Един младолик човек дойде при него, агресивно-изглеждащ тип с крива уста, нос като фенер и малки мънистени скули. Той носеше черни панталони, черна копринена риза, разкопчана до нещото, което вероятно беше пъпа му, въпреки че Артър се беше научил никога да не прави предположения за анатомията на хората, които му се случваше да среща тези дни, и имаше всякакви видове гадни клатещи се златни неща, провесени около врата му. Той насеше нещо в черна чанта и очевидно искаше хората да забелязват, че той не иска да я забелязват.

— Хей, хм, наистина ли чух, че току-що си каза името? — попита той.

Това беше едно от многото неща, които Артър беше казал на ентусиазирания нисък човечец.

— Да, то е Артър Дент.

Мъжът като че ли танцуваше леко в някакъв ритъм, по-различен от няколкото други, в които оркестърът мрачно свиреше.