Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)
- Автор: Вернан Жан-Пиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Табакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)». Краткое содержание книги:
И така, този остров е островът на феаките, на границата между света на хората, света на Итака и Гърция, и един чуден, приказен свят, в който си съседстват човекоядци и богини. Призванието на феаките е тъкмо да бъдат превозвачи. Те са морски народ, който има вълшебни кораби: корабите плават сами, на пълна скорост, във всяка пожелана посока, без да е нужно да ги управляват и да ги подкарват с весла. Те по нещо приличат на Хермес, бога на пътуването и преходите, сила на прехода от един свят в друг. Феаките са „преходници“, но при тях не отива никой, никакви хора чужденци никога не идват там. Напротив, случва се понякога да наминат при тях някои богове, лично, в истинския си облик, без да имат нужда да се преобразяват.
Одисей е скрит в гъсталака и спи, когато се зазорява. В царския дворец царят има дъщеря на петнадесет-шестнадесет години. Тя е мома за женене, но със сигурност не е лесно да се намери в страната на феаките мъж, способен да отговаря на всички условия, които баща й би поставил на зет си. През нощта тя е сънувала сън, навярно Атина е направлявала съновидението й. Присънил й се е възможният съпруг, и на заранта тя свиква прислужничките си, които дотичват, събират прането в цялата къща и отиват да го перат в бистрите води на един поток, край който след това просват да се сушат красивите платове, постелки и дрехи по скалите. Още от зори те са докарали впрегната кола, за да закарат всичките дрехи до потока. След като са свършили прането, момичетата започват да играят на топка. Една от слугините несръчно изпуска топката, която й хвърля Навзикая, и я изтърва в потока. Тогава всички момичета се разпищяват.
Одисей се събужда внезапно, излиза от листака и гледа сцената. Той е гол като червей, ужасен на вид. Тъй като е разтревожен, той хвърля горящи заплашителни погледи. Щом го виждат, момичетата се разпръсват като подплашено ято птички. Всички, освен едно, Навзикая, най-голямата, най-красивата, която сред тези момичета е като Артемида със свитата си, винаги с едно ниво над тях. Навзикая не трепва. Остава неподвижна. Одисей я съглежда. Тя го гледа и сигурно се чуди какъв е тоя ужасен човек, това чудовище, но не помръдва. Тя е царска дъщеря. Тогава Одисей, ужасен за гледане, но приятен за слушане, защото той е човекът на умелото говорене, я пита: „Коя си ти? Дали си богиня със своята свита? Аз съм корабокрушенец, за беда изхвърлен на този бряг. Слушай, като те гледам, се сещам за онази млада палма, която някога видях в Делос при едно от пътешествията ми, стройната палма, издигаща се право към небето. Бях очарован от нея, гледах я възхитен, а и към теб, девойко, изпитвам същото, като те гледам, възхитен съм.“ Тогава тя му отвръща: „Думите ти не приличат на облика ти, ти изглежда не си лош, kakos.“ Извиква прислужничките си и им нарежда да се погрижат за този човек. „Дайте му с какво да се измие и облече.“ Одисей влиза в потока, сваля всичката мръсотия от кожата си, измива се, слага си дрехи. Разбира се, след това Атина простира върху му очарование и красота. Тя го прави по-хубав, по-млад, по-силен, облива го с charis, чар, блясък, прелест. Така Одисей излъчва красота и съблазън. Навзикая го гледа и пошепва поверително на прислужничките си: „Слушайте, преди малко този човек ми се виждаше неподходящ, неподобен, aelikelios, ужасен, а сега е подобен, eikelos, на небесните богове.“
От този миг нататък в главата на Навзикая пониква мисълта, че този изпратен от боговете чужденец в някакъв смисъл е на нейно разположение, че пред нея е застанала възможността за този съпруг, за мъжа на мечтите й. Когато Одисей я запитва какво да прави, тя му нарежда да отиде при двореца на баща й Алкиной и майка й Арета. „Ще идеш там, но ще вземеш някои предпазни мерки; аз ще се върна в двореца, ще натоваря мулетата с прането, ще тръгна с прислужничките, само че, знаеш ли, не бива да ни виждат заедно. Преди всичко тук не се мяркат никакви чужденци, всички се познават, ако срещнат някой непознат, почват да му се чудят, а ако при това те видят в компанията ми, представи си само какво ще си помислят. Затова ще тръгнеш след мен, ще вървиш по пътя до еди-кое си място, после ще идеш в хубавия дворец, обкръжен с прекрасни градини, които през цялата година цъфтят и дават плодове. Там има и пристанище с красиви кораби. Ще влезеш в залата и ще паднеш в краката на майка ми Арета, ще прегърнеш коленете й и ще поискаш гостоприемство. Но докато не стигнеш в двореца, не спирай никъде по пътя и не разговаряй с никого.“