Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Уилсън стрелна с поглед търговеца на оръжие.
— И кой е виновен за това? — попита той, докато самолетът пропадаше през яма в нощта, а откъм малкия пътнически салон отзад се чуваха възклицания. Белов се изкиска.
Висотомерът се въртеше бясно обратно на часовниковата стрелка, корпусът се тресеше, а в кухненския бокс зад тях изпопадаха подноси с посуда. Уилсън изрита някаква чаша и залепи нос за прозореца, оглеждайки земята за светлини, за летище… за каквото и да било.
— В такова време се сещам за Даг Хамаршелд — призна Белов. — Онзи, знаеш го? Голямата клечка от ООН. Разби се над Катанга. Отдавна беше.
— Противовъздушни оръдия?
Белов поклати глава.
— Не! Времето било гадно и… а бе, летели по инструменти, да? И друг самолет ги закачил и ги запратил право в планината. И няма повече Хамаршелд!
Уилсън потръпна. Главата му беше стегната като в менгеме, дори очите го боляха. Можеше да си представи какво е да пропаднеш под облаците и да налетиш на стена от камък и дървета. Поне става бързо. Зърваш края си и той настъпва, преди да си се уплашил до смърт. Но ако в самолета избухне бомба или ги удари ракета… Вероятно горивните резервоари ще избухнат и всичко ще свърши за миг. Но ако самолетът се разпадне бавно, парче по парче? Ако пътниците пропаднат във въздуха като болни птици, като самоубийци… или като онези хора, които скочиха от покрива на Световния търговски център?
Под крилата се появиха светлинки, когато самолетът раздра облаците на височина четиристотин метра. Пилотът изправи крилата и зави към правоъгълника от светлинки — писта навярно, — очертани в мрака напред.
Вече никой не говореше празни приказки, разменяха се бързи реплики на руски, докато самолетът захождаше към пистата. Колесникът се спусна с ужасяващ звук, самолетът се разтърси и за миг Уилсън реши, че този път със сигурност са ги ударили — но с какво, нямаше идея. Притиснал чело към прозореца, той виждаше дирята на изгорелите газове над крилото, пърхащите елерони, а напред — шепа камиони и военни джипове, чиито фарове осветяваха пътя.
Самолетът беше спрял преди не повече от трийсет секунди, когато товарната врата започна да се спуска. Зеро и Халид вече стояха в готовност — раниците в една ръка, автоматите „Хеклер & Кох“ в другата. Бяха зарязали спортните сакове. В Африка нямаше да им трябват, а оръжията така или иначе нямаше как да внесат в Холандия.
Белов ги поведе към рампата. Заля ги ослепителна светлина от фаровете на паркираните покрай пистата камиони и военни джипове. Уилсън си пое дълбоко дъх и вкуси за пръв път ароматите на Африка.
— Макс!
Истински гигант се очерта в светлината на фаровете, тръгна към тях и прегърна руснака с дълбок смях. По преценка на Уилсън този тип би бил съвсем на място в отбора на Сан Антонио Спърс, колкото до възрастта му — изглеждаше на неговите години. Имаше ритуални белези на двете си бузи и голям диамант в меката част на лявото ухо. С армейски кубинки и сивкава маскировъчна униформа, мъжът носеше двоен презраменен кобур с по един глок под всяка мишница. На крачка зад него, вляво и вдясно, стояха дванайсетинагодишни момчета с лица на херувими и автомати „Калашников“ в ръце.
— Командир Ибрахим, позволете ми да представя господин Франк — обяви Белов.
Командир Ибрахим стисна ръката на Уилсън — почти я смаза, по-точно, — ухилен до уши, после отстъпи назад, смръщил вежди в театрална подозрителност.
— Американец?
Уилсън кимна.
Белов побърза да уточни:
— Господин Франк е добър приятел на господин Хаким. Правим добър бизнес с него.
Командир Ибрахим кимна замислено. Накрая каза:
— Такома Парк.
Гласът на африканеца беше дълбок, с британски акцент. Но Уилсън нямаше представа за какво говори.
— Моля?
— Такома Парк! Бил ли си там?!
Уилсън погледна към Белов, но руснакът отклони поглед, все едно му казваше „оправяй се сам“.
— Имате предвид предградието… онова в Мериленд?
— И Ди Си — част от него е в Ди Си.
Уилсън кимна. Говореше за окръг Колумбия.
— Да — каза той. — Бил съм там един-два пъти.
Командир Ибрахим се тупна с юмрук по гърдите, после вирна пръст към Уилсън.
— А аз прекарах там цели две години!
Уилсън не знаеше как да реагира на тази информация, затова се задоволи с едно „Ха!“
Командир Ибрахим се обърна към момчето войник вдясно от себе си.
— А този тук е мой човек — заяви той.
Хлапето се изкиска.
Пътуваха петдесетина километра до миньорския лагер близо до Бафуазенде по черен път, който, за изненада на Уилсън, беше в сравнително добро състояние. Изминаха разстоянието в елегантен мерцедес седан. Командир Ибрахим седеше отпред до шофьора и пушеше марихуана. Уилсън се възползва от вградения мокър бар и си сипа чаша малцово уиски, чисто. Белов направи същото. За Уилсън това беше миг на самодоволство, за Белов — поредният работен ден.