Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
— Нека си отида, Голдмунд — каза тя, — доста дълго бях при тебе. О, мили мой!
Всеки ден те намираха своя мълчалив прикрит час и Голдмунд се остави да бъде всецяло воден от любимата; тази любов на момичето го правеше странно щастлив и развълнуван. Понякога то можеше в продължение на цял час да държи ръцете му и да се взира в неговите очи, а после да се сбогува с една детска целувка. Друг път го целуваше предано и ненаситно, не търпеше обаче никакво докосване. Веднъж, силно поруменяла и преодолявайки волята си, за да му достави голяма радост, тя позволи да види едната й гърда; плахо извади малкия бял плод от деколтето си; когато той коленичи и го целуна, Лидия отново грижливо го скри, все още зачервена чак до шията. Двамата си говореха, но по нов начин, вече не като през първия ден; измисляха си имена един за друг, Лидия с удоволствие му разказваше за своето детство, за мечтите и игрите си. Тя често говореше и за това, че тяхната любов е неправомерна, тъй като той не би могъл да се ожени за нея; тъжна и предана споделяше тази мисъл и украсяваше своята любов с тайната на тъгата като с черен воал.
За първи път Голдмунд се почувства не само желан от една жена, а и обичан. Веднъж Лидия каза:
— Ти си толкова хубав и изглеждаш така весел! Но дълбоко в очите ти няма веселост, там има само тъга; като че ли твоите очи знаят, че няма щастие и че всичко красиво и обичано не остава задълго с нас. Имаш най-хубавите очи, които съществуват, и най-тъжните. Мисля, че това е така, защото нямаш роден дом. Ти дойде при мене от горите и някой ден отново ще потеглиш към тях, за да спиш върху мъх и да странстваш. А къде е тогава моята родина? Когато ти си отидеш, на мен все пак ще ми останат баща и една сестра, стаята ми и прозорецът, където мога да седя и да мисля за теб; но вече няма да имам родина.
Голдмунд не я прекъсваше, понякога се усмихваше, понякога биваше мрачен. Никога не я утешаваше с думи, само с леки ласки, единствено като държеше главата й на гърдите си и тананикаше тихи, безсмислени тонове, както бавачките успокояват децата, когато плачат. В един такъв момент Лидия каза:
— Бих искала да зная, Голдмунд, какво ще стане някога с тебе, често размишлявам над това. Ти няма да имаш обикновен живот, нито пък лек. Ах, дано да ти върви добре! Понякога мисля, че би трябвало да станеш поет, който има видения и мечти и може да ги изрази красиво. Ах, ти ще пребродиш целия свят и всички жени ще те обичат, въпреки това ще останеш сам. По-добре се завърни в манастира при твоя приятел, за когото си ми разказвал толкова много! Ще се моля за теб, за да не умреш някога сам в гората.
Тя можеше да говори така дълбоко сериозна, с тъжни очи. А после отново смееща се, да язди с него из околността с цветовете на късната есен или да му задава шеговити гатанки и да го замерва с увехнала шума и лъскави жълъди.
Веднъж Голдмунд лежеше в стаята си на леглото и чакаше съня. Беше му тежко на сърцето, по някакъв прелестен и болезнен начин тежко и пълно, то биеше в гърдите му, препълнено от любов, препълнено от тъга и безпомощност. Той слушаше ноемврийския вятър да трополи по покрива; вече му беше станало привичка преди заспиване доста време да лежи така, а сънят да не идва. Той тихо си спомняше, което също му бе привично във вечерите, една песен за Дева Мария.
Със своята музика песента потъваше в душата му, но заедно с нея отвън пееше вятърът, пееше за раздор и за странстване, за гора и есен, за живота на бездомник. Голдмунд мислеше за Лидия, мислеше за Нарцис и за майка си, преизпълнено и тежко бе неспокойното му сърце.
Тогава той се сепна и не вярвайки на очите си, се взря. Вратата на стаята се бе отворила и в тъмнината се появи силует в дълга бяла дреха. Лидия бе влязла безшумно, пристъпвайки с боси крака по каменните плочи. Тя леко затвори вратата и седна на леглото му.
— Лидия — прошепна той, — сърничката ми, моето бяло цвете! Лидия, какво правиш?
— Идвам при тебе — каза тя, — само за един миг. Искам веднъж да видя как моят Голдмунд лежи в леглото си, златното ми сърце.
Лидия легна до него, лежаха безмълвно, с натежали, разтуптени сърца. Тя се остави той да я целува, остави възхитените му ръце да играят с ръцете и краката й, повече не беше позволено. След известно време кротко свали ръцете му от себе си, целуна го по очите, стана безшумно и изчезна. Вратата проскърца, а на покривното скеле чукаше и напираше вятърът. Всичко беше омагьосано, пълно с тайни, обзето от плахост, пълно с обещания, пълно със заплахи. Голдмунд не знаеше какво да мисли, какво да прави. Когато след една неспокойна дрямка се събуди, възглавницата му беше мокра от сълзи.
3
Толкова прелестна си, Мария,
и несравнимо неопетнена,
ти, радост на Израеля.
Ти, защитница на грешниците (лат.). — Б.пр.