Съкровищата на Дяволската планина

Изстрелът на Пърси все пак разреди сгъстената атмосфера и послужи като сигнал за опомняне. Аз отново се намесих:

— Иване, мирувай! Игор, прибери пистолета! Пърси: и Алън, ако не разберете най-после какво ви е положението, не гарантирам живота ви. След половин час тръгваме. Помислете си добре.

Резките ми думи сепнаха всички, Алън и Пърси втренчено ме изгледаха и отпуснаха безволно ръце.

Без да им обръщаме повече внимание, ние си стегнахме продупчените чували за спане като раници, напълнихме ги с нашите кожени чанти, взехме си плодове за храна и почнахме да се изкачваме по скалата.

Пърси и Алън, съвзели се окончателно, го удариха на молба. Те рискуваха без нас да загубят и това, което можеха да носят.

Жаждата за отмъщение и сляпата злоба не можеха да им послужат за нищо. Каиотите и хиените се разхождаха наблизо и се обаждаха, че са гладни. Душата и на двамата не можа да издържи ужаса на страхотния безжизнен пейзаж на червената пустиня, която не се виждаше къде свършва в безкрая.

Те се поколебаха още малко и след това трескаво тръгнаха подире ни. Настигнаха ни чак горе на скалата. Хиените бяха тръгнали подир тях. Едва ли в тоя момент те биха били в състояние да си представят как изглеждаха диамантите в торбите на гърбовете им. Изживеният ужас не им позволяваше да дишат.

Червеният и морав цвят на фигурите в пустинята непрекъснато се сменяваше и пред нас се откриваха все по-чудни по форма изрязани кварцитови и глинести дефилета, посипани с остри камъни, в които нашите антилопови цървули се разкъсаха скоро и израниха краката ни. На много места от реката ни разделяха отвесни, трудни за изкачване скали. Огромните бодливи кактуси пък ни караха да изобикаляме и да се отдалечаваме от Карао. Имаше дефилета, които изведнъж свършваха и ни изправяха срещу стена. Капнали от умора, трябваше да се връщаме и да търсим отново реката. Денят бързо се свършваше, нощта ни сварваше с тежкия товар на гърба, сред широк отвор между голите мрачни скали, принудени да се отбраняваме от хвърлящите се срещу нас отровни змии. Само размахването на мачетите ни предпазваше от ухапване. Най-тежко беше положението на Алън и Пърси. Алчността им да притежават повече диаманти, отколкото можеха да носят, беше наказана. От дълбоко разранените им крака течеше кръв и оставаше по камъните. Принудително спряхме до Карао, промихме раните им с калиев перманганат, събрахме парцали, изпрахме ги и след каго изсъхнаха, превързахме краката им. Жалки, голи и безпомощни, с изкривени от болки лица, нашите спътници представляваха окаяни човешки развалини. Никой не би могъл да познае в тях елегантните самоуверени хора с вирнати носове, които видяхме за първи път в кабарето. Свикнали на лесни победи и евтини кабаретни приключения, те сега бяха поробени от физическите си страдания и не бяха в състояние да направят повече нито една крачка. Животът им зависеше само от нашето другарско чувство. Оставехме ли ги, с тях беше свършено. Изглежда, най-после и те разбраха това, защото пречупиха гордостта си. Когато се вмъкваха в чувалите си за спане, и двамата помолиха много учтиво да ги извиним за оскърблението. Унизени и смазани от болки, те разчитаха занапред само на нашата състрадателност.