Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
По-нататъшното престояване около езерото можеше да ни струва живота, както на каторжника от Канена. И без това някои от нас вече се оплакваха, че сутрин им се спи, събуждаха се омърлушени и изтощени. Очевидно някаква зараза проникваше в кръвта и ни я тровеше. Вечер краката ни се подуваха и трябваше по цял час да ги топим в езерото.
Очите на Алън Ландис кръвясаха и застинаха в някакъв странен плах поглед. Избягваше да остане насаме с Пърси Норман. Постоянно търсеше да се ангажира в нещо и всяка вечер проверяваше в ред ли са пистолетите на кожения му колан.
Пърси Норман също беше станал мълчалив, подозрително се съсредоточаваше в една точка и дебнеше кой къде се движи. С мъка той качи на сала пълната си кожена чанта. Светът за него беше станал много груб, никой не пожела да му помогне. И той като Алън се беше озверил и може би само мисълта за богатството, което носеше, му даваше още сили. Обаче и двамата, изглежда, бяха забравили, че салът няма да ни закара много далече през бързеите и падовете на река Карао и че ще трябва после на слабия си гръб да носят тежките кожени чанти чак до Карони.
Преди да намерим съкровищата на Дяволската планина, ние не се интересувахме много от собствения си живот. Много повече ни влечеше авантюристичното и затова без особени възражения поемахме най-опасни задачи. Но след като станахме притежатели на диаманти, смарагди и злато, след като видяхме богатствата, разпилени из наноса на река Карао и около езерото, у нас се породиха егоистични желания. Впрочем това важеше много повече за Алън и Пърси. Ние, останалите четирима, бяхме сплотени с много по-здрави връзки, които за наша гордост нищо не можа да разкъса. И все пак призракът на златото ни раздели на две групи. А това беше най-лошото, което можеше да ни се случи в джунглата. Последната нощ в оазиса беше най-непоносимата. Никой не можа да заспи. Подозренията плуваха в будния ни ум. Тарантулите чоплеха по телените мрежи. Ние се преструвахме, че спим и се ослушвахме. Най-после в пет часа развързахме чувалите си за спане и се качихме на сала.
Дванадесет дълги пръта, привързани за кабината, осигуряваха за известно време борбата с буйната река. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата, Игор Незнакомов поеха по-тежкия пост откъм течението на реката, а ние, останалите, се закрепихме към брега. На първия завой на изток се обърнахме със сала си към оазиса и зърнахме за последен път мястото, където изгоря колибата на нещастния каторжник. Всички погледнаха натам. Никой не проговори. Салът се обърна и всичко се скри така, както всичко свършва в един миг след смъртта.
Стадо алигатори и каймани оградиха сала и започнаха да си показват големите уста, из които стърчаха остри зъби. Те тракаха с челюстите си и пръскаха върху нас вода. С прътовете ги разгонвахме, но те ги захапваха и счупваха. Наложи се да се браним с мачетите и да ги сечем. Така за известно време се отървахме от тях, защото останалите каймани се нахвърлиха върху ранените и след страшна борба ги разкъсаха. По пътя налетяхме на няколко стада алигатори и каймани, по-гладни и по-нахални. Заети с управлението на сала и с отбрана срещу алигаторите, не усетихме как достигнахме до една много висока скала, през която река Карао едвам се провираше. Течението на голямата река ни повлече и само сръчността на Мартин Ларсен звей, който заби пръта си в тинята, ни спаси от удавяне. Водата на това място се надигаше и изтичаше от другата страна на скалата под натиск като бързей. С голямо спокойствие норвежецът се напрегна и обърна сала към брега.
Нощта се спущаше и нищо не се виждаше. Мокри, затънали в кал до кръста, изтеглихме сала до скалата да не го отвлече течението. Наоколо наносът и пясъкът на пустинята се сливаха с реката. Наблизо няколко кактуси гиганти с много чепати разклонения мрачно се оглеждаха във въртящия се кръг вода на разлялата се река. Тънък сърп на нова луна плуваше към нас от запад. След големи усилия се измъкнахме на сухо място. Течението на реката минаваше покрай нас, без да ни отговаря на тревожния въпрос: къде ще нощуваме в тоя мрачен прулом.
Измъченият Пърси Норман, разпънат от противоречия, изпадна пак в истерия. Но сега никой нямаше възможност да се занимава с него. Чу се отвратителният вой на царя на пустинята — каиота. Тайнствената склонност на това животно да надушва мърша е удивителна. Гласът на каиота се чуваше между кактусите и дразнеше нервите ни. Кактусите пречеха да се види къде вие каиотът. Но той беше там и не се помръдваше.