Предателство в смъртта

За миг замълча, впери поглед в тавана и се намръщи, опитвайки да си спомни подробностите:

— После ми каза, че иска да си купи „Младост“. И двамата се разсмяхме — нали разбирате колко смешно звучи, когато някой каже, че иска да си купи младост. Заведох го на щанда за продукти за поддържане на кожата. Обучени сме „комплексно“ да обслужваме клиентите и да се стараем да ги запознаем с цялата гама от козметични продукти, която се предлага в „Парадайз“. С любезния клиент обиколихме всички щандове. Той казваше какво му трябва и учтиво отклоняваше моите предложения за допълнителни покупки. Накрая си купи диетичната храна, тогава му казах, че изобщо не му е необходима. Той отговори, че напоследък е попрекалил с храната. Като приключи с избора, заяви, че ще вземе покупките със себе си, въпреки че предлагаме на клиентите безплатна доставка до домовете им. Таксувах покупките на касата и ги опаковах така, че пакетът да бъде удобен за носене. Човекът ми подаде дебела пачка банкноти. Толкова се изненадах, че очите ми щяха да изхвръкнат.

— Не е ли обичайно клиентите да плащат в брой?

— О, понякога се случва, но никога не съм отброявала повече от две хиляди долара, а този път парите бяха четири пъти повече. Той сигурно забеляза смущението ми, защото обясни, че предпочита да плаща в брой.

— От разказа ти разбирам, че си прекарала доста време с него.

— Повече от час.

— Опиши как говореше този човек. Имаше ли акцент?

— Да… но не можах да определя точно какъв. Гласът му ми направи особено впечатление — беше фалцетов… почти като на жена. Но господинът говореше тихо и учтиво и използваше изискани думи. Като си помисля, гласът му повече отговаряше на „Изискан джентълмен“, ако разбирате какво искам да кажа.

— Случайно да е споменал името си, къде живее или къде работи?

— Не. Отначало се помъчих да го накарам да ми каже фамилното си име — учили са ни, че по този начин се установява по-интимен контакт с клиента. Няколко пъти казах: „С удоволствие ще ви покажа и други модели, господин…“, но той само се усмихна и поклати глава. Затова през цялото време го наричах „сър“. Предположих, че живее в Ню Йорк, тъй като взе покупките със себе си, но би могъл да бъде от който и да е град на планетата.

— Преди малко спомена, че според теб и друг път е идвал в магазина.

— Почти сигурна съм, че за пръв път го видях малко след като започнах работа тук. Трябва да е било в края на октомври или в началото на ноември, защото се бе увеличил напливът на клиенти, които вече пазаруваха за Коледа. Господинът пак беше на щанда за продукти за поддържане на кожата. Тогава носеше шапка и палто, но съм почти сигурна, че беше същият човек.

— Ти ли го обслужи?

— Не, една колежка на име Нина. Спомням си как с нея се сблъскахме зад щанда, докато изпълнявахме поръчките на съответните клиенти, и тя ми прошепна, че този човек купува всички продукти от серията „Младост“ на фирмата „Артистри“. Знаех, че това ще му излезе няколко хилядарки, а Нина ще получи добра комисионна, затова не се сдържах и тайно го разгледах. Честно казано, съжалявах, че не съм имала късмета да го обслужа.