Дяволския остров
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Бакалов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дяволския остров». Краткое содержание книги:
Следите не вървяха по права линия, те внезапно завиваха ту наляво, ту надясно, като образуваха зигзаги, които едва не объркаха кучето. Беше ясно, че Франсоа се е лутал в различни посоки, без да знае накъде да върви.
После около три километра дирите вървяха по права линия. Вероятно тук Франсоа беше решил да върви направо, ала както забеляза Базил, тъкмо в противоположна посока от палатката. Следите бяха пресни и кучето тичаше бързо. Неочаквано то пак изви на запад и те видяха, че слънцето вече залязва.
При мисълта за приближаващата тъмнина ги обзе отново страх. В дози места нощта настъпва бързо. А какво ще правят тогава? Вече трудно различаваха Маренго.
— Зная какво трябва да направим! — изведнъж извика Базил. Той пришпори коня си, настигна Маренго и го хвана. — Люсиен, свали си бързо ризата, тя е по-светла от моята.
Люсиен веднага изпълни искането на брат си и му подаде ризата. Базил откъсна ръкавите, пъхна през отворите предните лапи на кучето и стегна яката около шията му, долната част завърза около задните му крака. В това облекло Маренго приличаше на улична маймуна, но в тъмнината се виждаше ясно.
— Сега — извика Базил — вече няма да го изгубим от очи.
— Почакай малко — обади се Люсиен, извади бележника си и написа: „Франсоа, върни се по следите си и ще ни намериш. Ако ги изгубиш, следвай Маренго.“
Той откъсна листа и го подаде на Базил, който го прикрепи към ризата.
Пуснаха отново Маренго, той се втурна по следите, а момчетата препуснаха след него. Измина цял час.
Обикаляйки една горичка, неочаквано попаднаха на ярък огън, който гореше под големите дървета. Опасявайки се да не се натъкнат на индиански лагер, Базил задържа Маренго, а той все се дърпаше към огъня. В този миг огънят лумна нависоко и освети коня на Франсоа и господаря му, който седеше на земята. С радостни сълзи братята се хвърлиха в обятията си.
Франсоа разказа своите приключения. След като убил пуяка, той се заблудил и вместо да се върне по следите си, скитал до вечерта, викал и стрелял. Понякога го нападало отчаяние, отпускал поводите, като оставял коня да върви накъдето иска. Най-после с настъпването на нощта той се уморил, слязъл от своята Котка и я вързал за дървото. След това решил да накладе огън, тъй като бил измръзнал и гладен. За щастие на седлото му висял пуякът, който се канел да пече, когато се появиха братята му.
Като видяха пуяка, Базил и Люсиен разбраха колко са гладни, тъй като не бяха и обядвали. Когато печеното стана готово, момчетата се нахраниха отлично, като не забравиха и Маренго, завиха се в одеялата и заспаха дълбок сън.
На следващия ден станаха рано, закусиха пак от пуяка и тръгнаха да се връщат. Следите вече не бяха пресни и кучето не можеше да им помогне, затова се ориентираха по счупените клонки. Разбира се, трябваше да вървят бавно и често да спират. Ала друга възможност нямаше, трябваше да се върнат при палатката и при всичките си провизии.
Настроението им беше весело, из целия път се шегуваха, главно с Люсиен, който нямаше риза, тъй като Маренго я беше разкъсал. Питаха се и какво ли прави бедната, вързана за дървото, гладна Жанет.
Най-сетне към обед отдалече я видяха.
— Но какво става там? — извика Франсоа.
И тримата спряха в недоумение. С Жанет ставаше нещо странно. Във въздуха се мяркаха ту предните, ту задните й крака, понякога подскачаше с четирите едновременно, а палатката, която се беше смъкнала от гърба й, се удряше о земята при всяко движение.
Момчетата гледаха с любопитство и страх.
— Дали не са индианци? — предположиха те.
— Не, това са вълци — досети се Базил, — трябва по-скоро да я спасим.
Братята препуснаха, а когато наближиха, видяха, че около мулето се бяха струпали някакви животни. Те бяха дребни, тъмни, с дълги заострени муцуни, огромни кучешки зъби и съвсем къса опашка.
— Това са пекари — извика Люсиен, който познаваше тези животни по описанията.
Вързаното муле риташе и пръхтеше, а пекарите издаваха пронизителен вой и го хапеха по краката. Те бяха повече от сто, цялата полянка беше почерняла от тях.
Въпреки опасността момчетата се хвърлиха сред нападателите. Ако не бяха на коне, не биха посмели. И тримата стреляха, убиха три пекара, но пак не успяха да ги прогонят с изстрелите.
Животните хапеха краката на конете, като скачаха толкова високо, щото почти достигаха конниците. Братята здраво седяха на седлата, но не успяваха да пълнят пушките си. Маренго, като опитно ловджийско куче, веднага позна пекарите и благоразумно застана настрана.
Младите ловци разбраха, че трябва да бягат. Базил успя да стигне до, дървото, преряза с ножа ласото, с което бе вързана Жанет, извика братята си и препусна в прерията.