Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
Той се усмихна, скочи на крака и вдигна пистолета си.
— Не зная кой си, но ще те пратя по дяволите, проклет призрако!
13
Еди стана; целият трепереше, голото му тяло беше настръхнало. Видя как Роланд извади револвера си, чу изщракването, което се разнесе вместо гърмеж, видя, че врагът им се изправя на крака, чу го да казва нещо и преди да осъзнае какво прави, сграбчи камък с остри ръбове. Измъкна го от пясъка и го запрати с все сила.
Камъкът удари Андолини по тила и отскочи. Рукна кръв. Джак стреля, но куршумът, който със сигурност би убил Роланд, се отклони встрани.
14
„Не съвсем — би казал Стрелецът на Еди. — Щом чуеш свистенето му край бузата си, значи не можеш да твърдиш, че изстрелът е бил съвсем неточен.“
Щом се опомни, Роланд отпусна спусъка и отново го натисна. Този път револверът му издаде обичайния сух, уверен звук, който отекна по брега. Чайките, задрямали по скалите, далеч от омарите, полетяха с пронизителни писъци.
Куршумът на Стрелеца щеше да убие Андолини, ако онзи не бе паднал, замаян от удара в главата. Гърмежът от револвера сякаш отекна някъде надалеч, но дупката в левия ръкав и опарването в лакътя на италианеца бяха съвсем истински. Изгарящата болка го извади от унеса и той се изправи, едната му ръка висеше счупена и безполезна, пистолетът трепереше в другата. Търсеше жертва.
Погледът му се спря на Еди, Еди наркоманът, Еди, който незнайно как бе успял да го доведе на това странно място. Еди стоеше гол както майка го е родила и трепереше под студения вятър. „Е, Джак, може и да пукнеш тук, но поне ще си доставиш удоволствието да очистиш проклетия Еди Дийн.“
Той вдигна пистолета. Малката „Кобра“ сякаш тежеше десет килограма, но успя да я вдигне.
15
„Дано не засече пак“ — мрачно си помисли Роланд и натисна спусъка. Въпреки крясъците на чайките, чу тихото гладко превъртане на барабана.
16
Револверът не засече.
17
Стрелецът не се бе прицелил в главата на Андолини, а в пистолета му. Не беше сигурен дали този човек няма да им потрябва; беше довереник на Балазар и ако Балазар беше опасен колкото предполагаше Роланд, то той трябваше да се застрахова.
Изстрелът бе добър, което не бе изненадващо; изненадващо бе това, което се случи с пистолета на Андолини и с притежателя му. Само два пъти през целия си живот Роланд бе видял противниците да стрелят едновременно.
„Не ти провървя, приятел“ — каза си той, когато Андолини изкрещя и падна на пясъка. По ризата и панталоните му се стичаше кръв. Половината от дланта му липсваше. Пистолетът лежеше на пясъка, вече беше безполезно парче метал.
Еди се взираше в него. Никой вече нямаше да се подиграва на неандерталската физиономия на Джак Андолини, защото там, където преди беше лицето му, сега имаше кървящо месо и черна дупка вместо уста.
— За Бога, какво стана?
— Куршумът ми трябва да е попаднал в пълнителя на пистолета му в мига, в който е натискал спусъка — обясни Стрелецът, говореше сухо, като професор, който изнася лекция по балистика в полицейската академия. — В резултат взривът е откъснал задната част на пистолета му. Вероятно са експлодирали още един-два патрона.
— Застреляй го — помоли Еди. Трепереше още по-силно и причината вече не бе единствено в студената нощ и голотата му. — Убий го. Отърви го от мъките му!
— Късно е — отвърна Роланд с ледено безразличие, от което Еди го втресе чак до костите.
Обърна се, но прекалено късно, за да избегне гледката на ракообразните чудовища, които се катереха по краката на Андолини, разкъсваха обувките му от „Гучи“…, без да ги събуят, разбира се. Джак пищеше и размахваше ръце, после се строполи на брега. Рачищата се нахвърлиха лакомо върху него и трескаво задаваха въпросите си, докато го поглъщаха жив: „Дад-а-чак? Дид-а-чик? Дум-а-чум? Дод-а-чок?“
— Исусе! — промълви Еди. — Какво ще правим сега?
„Сега ще вземеш точно толкова от…“ (дяволския прах, каза Стрелецът; кокаина, чу Еди), „… колкото обеща на Балазар — каза Роланд, — нито повече, нито по-малко. Сетне се връщаме. — Изгледа го невъзмутимо. — Само че този път идвам и аз. В собственото си тяло.“
— Божичко! Ще можеш ли? — После сам отговори на въпроса си. — Разбира се, че можеш. Но защо?
— Защото сам няма да се справиш. Ела тук.
Младежът погледна към скупчилите се на брега чудовища. Никога не бе харесвал Джак Андолини, но въпреки това усети, че му се повдига.