Трите карти

— Какво има? — попита Трикс Постино.

— Млъкни — нареди му Джордж. Шепнеше като двигател на камион на празни обороти.

И двамата замълчаха.

Джордж плъзна ръка под ризата на Хенри. Положението се влошаваше. Чувството, че е на кино с някое момиче не го напускаше. Сега я опипваше, само че не беше тя, а той и не ставаше въпрос просто за наркофобия, а за хомосексуална наркофобия. Гърдите на Хенри не се повдигаха и отпускаха, от тях не долиташе туп-туп-туп. — За Хенри Дийн времето бе свършило. Единственият звук, който се чуваше, беше тиктакането на часовника му.

Джордж се обърна към Чими Дрето, който вонеше на чесън и зехтин, и прошепна:

— Мисля, че имаме проблем.

Джак излезе от тоалетната.

— Там няма дрога — обяви той и студеният му поглед се спря на Еди. — Ако си намислил да избягаш през прозореца, забрави за него. Има стоманена решетка.

— Наркотикът вече е тук — спокойно отвърна младежът. — Но не знаеш къде да го търсиш.

— Извинявам се, господин Балазар — възкликна Андолини, — но тази отрепка прекалява.

Балазар изучаваше лицето на Еди и се престори, че не чува думите на помощника си. Беше се замислил дълбоко.

Мислеше за зайците, които илюзионистите изваждаха от цилиндрите си.

Избира човек от публиката, който да установи, че шапката е празна. Какво още се правеше? Никой не надниква повторно в самата шапка, разбира се. А какво бе казало хлапето? „Ще отида е тоалетната. Ще вляза сам.“

Балазар обикновено не искаше да знае тайната на някой трик, защото това отнемаше част от удоволствието. Но този път изгаряше от нетърпение да я разгадае.