Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
„Хвани го!“ — изкомандва го някой и макар да говореше Еди, това не бе неговият глас.
„Шизофреник е — помисли си Джак Андолини. — Той е откачил, проклет шизо…“
Мисълта му секна, когато ръцете на Еди го сграбчиха за раменете, защото тогава едрият мъж видя, как в пространството зейна дупка и то само на около метър зад пленника.
Не, не беше дупка. Очертанията и бяха прекалено точни.
Беше врата.
— Пресвета Дево, спаси ме! — промълви Джак. През вратата, която висеше във въздуха на трийсетина сантиметра от пода, се откриваше изглед към потънал в мрак бряг, в който се разбиваха вълни. Някакви същества се движеха по пясъка. Същества.
Ударът, който трябваше да избие предните зъби на Еди, само разцепи устната му и я разкървави. Андолини усети, че силите му го напуснаха.
— Предупредих те, че ще останеш потресен — промълви младежът и го дръпна. Джак проумя намеренията му в последния момент и започна да се съпротивлява като дива котка, но беше прекалено късно. Преминаха прага и уличната глъчка на нощен Ню Йорк, с която привикваш и преставаш да и обръщаш внимание, бе заменена от плясъка на вълните и странните възгласи на почти невидимите чудовища, които сновяха по брега.
11
„Трябва да действаме светкавично, в противен случай загиваме“ — бе казал Роланд. Еди беше сигурен, че трябваше да се движат едва ли не със светлинна скорост, за да успеят. Не се съмняваше в думите му. Джак Андолини беше труден противник — можеш да го зашеметиш, да го повалиш на земята, но ако му позволиш да се опомни, ще те смачка като муха.
„Лявата ръка! — извика Роланд в мига, в който минаха през прага и той се отдели от Еди. — Помни! Лявата ръка!“
Видя как Еди и Джак се спъват и падат, претъркулват се по каменистия бряг и се борят за пистолета в ръката на Андолини.
Помисли си каква ирония на съдбата би било да се върне в своя собствен свят и да открие, че физическото му тяло е умряло… и вече е твърде късно. Твърде късно да се учудва на каквото и да било, твърде късно да се връща.
12
Андолини нямаше понятие какво се случва. Част от съзнанието му бе убедена, че е полудял, а според друга на отмъстителния Бог най-сетне му бе писнало от злините му и бе решил да го изтръгне от познатия му свят и да го захвърли в това странно чистилище.
Сетне видя отворената врата, от която струеше бяла светлина — светлината от тоалетната на Балазар — и разбра, че има шанс да се върне. Той беше изключително практичен човек. Щеше да разсъждава за тези неща по-късно. Първо трябваше да убие наркоманчето и да мине през вратата.
Силата, която го бе напуснала в момента на шокираща изненада, започна да се връща. Той осъзна, че Еди се опитва да изтръгне от ръката му малкия, но много ефикасен колт „Кобра“ и бе на път на успее. Изруга и го отблъсна, опита се да се прицели, но младежът отново го хвана за ръката. Андолини удари с коляно бедрото на Еди (машинално забелязвайки, че скъпите му габардинени панталони бяха изцапани със сива кал) и младежът изкрещя от болка, сетне извика:
— Роланд! Помогни ми! За Бога, помогни ми!
Андолини извърна глава и това, което видя, отново го извади от равновесие. До него стоеше някакъв тип… само че приличаше на призрак, не на човек. Но нямаше нищо общо с добрия малък Каспар. Бледото, изпито лице на непознатия, който едва се държеше на краката си, беше брадясало. От ризата му бяха останали само парчета, които вятърът развяваше като панделки и разкриваше измършавелите му ребра. Мръсен парцал бе увит около дясната му ръка. Изглеждаше болен, с единия крак в, гроба, но дори и в това състояние имаше толкова опасен вид, че Джак се почувства като пале.
Освен това непознатият държеше два револвера.
Изглеждаха по-стари от планините наоколо, във всеки случай достатъчно стари, за да са откраднати от някой музей на Дивия запад…, но въпреки това си бяха револвери, може би дори стреляха. Андолини разбра, че трябва първо да очисти бледоликия… освен, ако онзи не беше призрак; в такъв случай нямаше от какво да се притеснява.
Отблъсна Еди и се претьрколи вдясно, без да обръща внимание на камъчетата, които разкъсаха скъпото му сако. В този миг Стрелецът извади револвера с лявата си ръка, реакцията му бе светкавична както винаги, без значение дали е болен или здрав, буден или полузаспал, беше по-бърза от мълния в лятна буря.
„Свършено е с мен — помисли си смаяният Андолини. — Божичко, та той е по-бърз от всички, които съм виждал! Свършено е с мен, пресвета Дево, той ще ме застреля…!“
Мъжът с окъсаната риза дръпна спусъка на револвера в лявата си ръка и Джак Андолини си помисли — наистина си помисли — че вече е мъртъв, преди да осъзнае, че е чул само изщракване вместо изстрел. Оръжието беше засякло.