Трите карти

Да. Това бе отговорът. И дрогата. Проклетата дрога. Джак претърсваше тоалетната, а Клаудио обискираше Еди с усърдието на надзирател-садист в някой затвор. Младежът реагира с неподозирано за един наркоман спокойствие, когато Клаудио плю четири пъти на лявата си ръка, размаза плюнката по дясната си длан и я пъхна чак до китката в задника му.

Не откриха наркотик нито в тоалетната, нито вътре в Еди, нито в дрехите му или в пътната му чанта. Следователно той просто блъфираше.

„Погледни ме в очите и виж дали лъжа“ — беше казал младежът.

Балазар така и постъпи. Но видяното го разтревожи. Видя, че Еди Дийн е напълно уверен в себе си: възнамеряваше да влезе в тоалетната и да се върне с половината от стоката. Босът почти му повярва.

Клаудио Андолини извади ръката си, устните му трепереха.

— Побързай, Джак, целият съм омазан в лайната на тоя скапаняк — гневно се провикна той.

— Ако знаех, че ще търсиш и там, щях да се избърша по-добре, приятел — спокойно каза Еди. — Щеше да измъкнеш ръката си по-чиста, а и аз нямаше да се чувствам като изнасилен от бик.

— Джак!

— Иди в кухнята и се измий — нареди му тихо Балазар. — Двамата с Еди ще те чакаме. Нали така, малкия?

— Разбира се.

— Във всеки случай той е чист — каза Клаудио. — Е, чист не е най-подходящата дума. Имах предвид, че не е скрил нищо. Можеш да бъдеш сигурен.

Еди гледаше спокойно Балазар, който си мислеше за Хари Худини и Блекстоун, за Дъг Хенинг и Дейвид Копърфийлд. Някои твърдяха, че изкуството на илюзионистите е мъртво като водевила, но Хенинг беше суперзвезда, а онова хлапе Копърфийлд бе омагьосал публиката на представлението в Атлантик Сити, на което Балазар бе присъствал. Босът беше обикнал фокусниците от мига, когато за пръв път беше видял един от тях да показва трикове с карти. И какъв бе първият им номер, преди да накарат нещо да се появи, при което публиката да ахне от изненада, сетне бурно да заръкопляска? Канеха някой зрител да провери дали мястото, от което щеше да изскочи заекът, гълъбът или разголената сладурана, е абсолютно празно. Нещо повече, искаха публиката да се увери, че няма как да вкарат нещо вътре.

„Мисля, че ще направи някакъв фокус. Не зная какъв и не ме интересува. Знам само, че това не ми харесва, изобщо не ми харесва“ — мрачно размишляваше Балазар.

Джордж Бионди също бе озадачен.

Беше напълно сигурен, че малко след като Чими бе влязъл в кабинета на счетоводителя и бе угасил лампите, Хенри бе умрял. Беше издъхнал тихичко, без агония, без да вдига шум, без да се мъчи. Просто беше напуснал този свят, отлетял като семе от глухарче, понесено от ветреца. Джордж реши, че най-вероятно това се е случило в мига, в който Клаудио отиде да измие ръката си в кухнята.

— Хенри? — прошепна той в ухото на мъртвеца. Приближи се толкова, сякаш целуваше момиче в някой киносалон; а това бе отвратително чувство — особено, когато знаеш, че човекът е мъртъв. То е като наркофобия — или както там, по дяволите, го наричаха — но Джордж трябваше да провери, а стената между тази стая и кабинета на Балазар бе доста тънка.