Предани [calibre 1.48.0]

нея.

– Добро утро. Рано си станала.

– Да – казва тя и плъзва краката си напред, за да ги мушне между моите. – Зоуи ме

намери пред онова голямо нещо, статуята, и ме заведе при Дейвид, който имал да ми

показва нещо. – Млъква и вдига малък стъклен екран, който е поставила грижовно на

леглото си. Докосва го, той светва и на него се появява документ. – Това е файлът на

майка ми. Водила си е дневник, както изглежда. – Започва да се върти, сякаш си търси

удобно място. – Не съм го погледнала още.

– Защо не?

– Не знам. – Оставя го на леглото и екранът изгасва веднага. – Мисля, че се

страхувам.

Децата на Аскетите не познават добре родителите си, защото те винаги се прикриват и

рядко показват нещо от себе си. Не са като другите майки и бащи, които обикновено

разговарят с децата си след определена възраст. Вместо това остават скрити зад

броните си от сиви дрехи и безкористни постъпки и вярват, че да споделяш, е егоистично.

Това не е просто едно надзъртане в душата на майка . Това е може би единствената

истинска и реална представа, която Трис ще получи за Натали Прайър. Коя и каква е

била.

Разбирам защо го държи като някакво магическо стъкло, като нещо, което може да

изчезне всеки миг. Разбирам защо иска за малко поне да остави тайните неразкрити.

Точно така се чувствам и аз преди процеса срещу баща ми. Това стъкълце може да

каже неща, които не иска да знае.

Проследявам очите – гледа Кейлъб, който с неохота дъвче някаква зърнена храна и

се цупи като разглезено дете.

– Ще му го покажеш ли? – питам. Тя не ми отговаря. – По принцип съм против да му

даваш каквото и да е, но в този случай това нещо принадлежи и на двама ви.

– Знам много добре – казва леко раздразнено. – Разбира се, ще му го покажа. Но

първо ми се иска да го видя сама.

Не мога да оспорвам това право. Прекарах почти целия си живот в пазене на всяка

информация много близо до себе си, прехвърлях я хиляди пъти през главата си.

Импулсът да споделям е нещо съвсем ново, а импулсът да крия е потребност като

дишането.

Тя въздъхва, после отчупва едно парченце от кифлата ми. Аз я первам през пръстите:

– Хей, там има цяла табла.

– Значи няма защо да се притесняваш, че ще си взема малко – засмива се тя.

– Добре, няма да споря.

Трис ме хваща за ризата, придърпва ме към себе си и ме целува. Аз мушкам ръка под

брадичката и задържам главата неподвижна до мен. Тогава забелязвам, че си чопли

второ парченце от кифлата и виквам:

– Сериозно, стига! Ще ида да ти взема една кифла. Връщам се след секунда.

Тя пак се засмива.

– Трябва да те питам нещо. Имаш ли нещо против... искаш ли... да ти направят един

малък генетичен тест тази сутрин?

„Малък генетичен тест.“ Какъв оксиморон само!

– Защо? – питам. Да ме накарат да си показвам гените е сходно на това да се съблека