Предани [calibre 1.48.0]

С Трис се споглеждаме тревожно. Всички забелязват Джордж и застиват, става тихо.

Онова тихо, което почти можеш да чуеш на Аскетско погребение. Дори Питър, който

според мен изпитва задоволство от болката и страданието на другите, гледа сякаш не

знае къде да се дене, ръцете му ту се пъхат в джобовете, ту се местят на кръста и после

пак в джобове. Май не може да ги управлява.

– И... – продължава Джордж. – Защо ме гледате така?

Кара прави крачка напред, за да му съобщи лошата новина, но преценявам, че няма

да може да се справи. Ставам.

– Сестра ти тръгна с нас – казвам. – Но ни нападнаха безкастовите и тя... тя не успя да

премине.

Тя не успя да премине. Тази фраза не описва толкова много неща от смъртта . Колко

бързо стана всичко, как тялото

удари земята, как всички бягахме без посока и се

препъвахме в тревата и храстите. Не се върнах при нея, не. А трябваше да го направя.

От всички, които потеглихме в тази група, аз най-добре познавах Тори. Знаех колко силни

бяха ръцете , как здраво и уверено стискаше иглата за татуировки, познавах смеха –

висок и груб, сякаш имаше шкурка вместо гласни струни.

Джордж се олюлява и се обляга на стената, за да не падне.

– Какво?

– Тя даде живота си, за да ни защити – казва Трис удивително нежно. – Без нея никой

нямаше да успее да мине.

– Ама тя какво? Тя... мъртва ли е? – Гласът му повяхва. Тялото му се залепва за

стената, раменете му се отпускат.

През отворена врата виждам Амар. Върви усмихнат с препечена филийка в ръката, но

усмивката му се стопява за секунда. Оставя хляба на масата до вратата.

– Опитах се да те намеря по-рано, за да ти съобщя – казва той.

Предната нощ Амар произнесе името му толкова вяло, сякаш двамата едва се

познават. Не знам защо бях останал с грешно впечатление.

Очите на Джордж стават като стъклени. Амар го прегръща, а ръцете на Джордж

стискат рамото му, кокалчетата му побеляват от напрежение. Не го чувам да изплаче,

може би не го прави, а само иска нещо, за което да се хване. Имам много неясни спомени

за мига, в който разбрах... в който повярвах, че майка ми е мъртва. Тогава се чувствах

като отделен от всеки и от всичко около мен, сякаш бях на километри от тях, извън

тялото си. И онова странно чувство да искаш да преглътнеш, а да не можеш. Не знам как

е при другите хора. С мен беше така.

Амар извежда Джордж от стаята. Гледам как бавно се отдалечават по коридора и

Амар тихо му говори.