Предани [calibre 1.48.0]

е с вода, а над него има лампа, която я осветява, сякаш я промушва със светлинен меч.

Деликатните вълнички се скупчват около лъча. Чувам приглушен звук. Капка вода пада

върху каменния блок. Първоначално решавам, че контейнерът е пукнат и тече. След

малко пада втора, трета, четвърта, но все през равни интервали. Капките се събират в

малка вадичка и забързват да се скрият в пукнатината. Осъзнавам, че това нещо е

направено с някаква цел.

– Здравей. – Зоуи е застанала от другата страна на скулптурата. – Съжалявам, че те

притеснявам. Тъкмо отивах към спалнята ви да те взема, но те видях и се зачудих да не

би да си се загубила.

– Не, не съм се загубила. Точно тук исках да дойда – казвам.

Зоуи застава до мен и скръства ръце. Еднакви сме на ръст, но тя е изправила рамене

и изглежда малко по-висока.

– Да, странна е, нали?

Докато говори, оглеждам луничките ѝ. Напомнят ми на петна от слънчев лъч, промушил

се през листата на дърво.

– Символизира ли нещо? – питам.

– Това е символът на Бюрото. Каменният блок е проблемът, който стои пред нас.

Водата в контейнера е нашата надежда да го разрешим. А капката вода е всъщност

това, което можем да направим, това, което правим – бавно и полека, но без да се

отказваме.

Не се сдържам и се засмивам.

– Не звучи много обнадеждаващо, нали?

– Да, може и така да се изтълкува – отговаря тя. – Но аз предпочитам да си го

представям по различен начин. С упоритост и настоятелност дори и малките капки вода

могат да променят камъка завинаги. И той никога няма да бъде същият. Промяната е

възможна, нищо, че може да отнеме време.

После посочва към малка вдлъбнатина в центъра на блока, която прилича на плитка

хралупа, издълбана в камъка.

– Ето това например го нямаше в началото.

Кимвам. Очите ми проследяват следващата падаща капка. Макар че съм предпазливо

настроена към Бюрото и към всички, които работят в него, усещам как тиха надежда

започва бавно да си пробива път в тялото ми. Този символ трябва да напомня, че именно

търпението е помогнало на хората да останат живи, да продължат да съществуват, да

гледат и да чакат. Но не се стърпявам и питам:

– Няма ли да е по-лесно, ако излеете целия контейнер върху камъка?

Представям си как огромната маса вода се стоварва върху него, как се удря с

чудовищна сила в скалата, как се разлива навсякъде и мокри обувките ми. Да правиш по

малко всеки ден може и да реши проблемите... все някога. Но аз мисля, че когато

истински вярваш в нещо и когато нещо сериозно те заплашва, трябва да се хвърлиш

напред с всичко, с което разполагаш, да хвърлиш и себе си, просто защото... как иначе

ще изтърпиш да чакаш?

– За момента да – казва тя. – Но след това няма да имаме вода и няма да можем да

направим нищо друго. Унищожаването и увреждането на човешката генетика не е