Предани [calibre 1.48.0]

едно от стъклените устройства. Лъчи светлина се изсипват през остъклените тавани и

заливат излъсканите плочки. Поглеждам през прозорците – всичко изглежда тихо,

спокойно, подредено. Тревата е окосена и подравнена до сантиметър, дърветата се

полюшват леко от кроткия вятър. Много е трудно да си представиш, че някъде там

хората се избиват заради някакви си увредени гени. А други пък живеят под деспотичното

управление на Евелин в града, който напуснахме.

– Част от нас се занимават именно с това – всичко, което се случва в няколкото

останали експериментални града трябва да се запише и анализира. Това изисква

усилията на доста хора. Но някои търсят други начини да се коригират повредените гени

или пък разработват серуми за наша полза, а не за целите на експериментите. Има

десетки проекти. Трябва само да ти хрумне добра идея, да събереш екип и да я

предложиш на комисията, която се ръководи от Дейвид. Обикновено одобряват всичко,

стига да не е прекалено рисковано.

– Да. Няма да се излагат и да поемат някой риск, нали така! – обажда се Трис

саркастично.

– Имат си причина да не поемат рискове – казва Матю. – Преди да бъдат въведени

кастите и серумите, всички експерименти бяха изложени на постоянна опасност от

вътрешни раздори. Серумите помогнаха на хората в експерименталните градове да

държат нещата под контрол, най-вече серума на паметта. Е, май сега никой не работи по

него, сигурно е в лабораторията за оръжия.

„Лаборатория за оръжия.“ Произнесе го, сякаш думите са чупливи и може да ги строши

със зъбите си. Сякаш изрича нещо свято.

– Значи Бюрото ни е дало серумите? – пита Трис.

– Да. И после Ерудитите продължиха да работят по тях, да ги усъвършенстват.

Включително брат ти. И за да съм честен, трябва да призная, че много от нашите серуми

са изработени на база на вашия опит. Гледахме и се учехме. Само че не направиха много

със серума на паметта. Ние го усъвършенствахме и сега това е най-силното ни оръжие.

– Оръжие! – повтаря Трис.

– Е, да. Това е оръжие срещу бунтовниците във всеки град. И ще ти кажа защо – ако

изтриеш паметта на един човек, няма нужда да го убиваш, нали? Той просто забравя, че

се е бунтувал, забравя и за какво се е бунтувал. Можем да го използваме и срещу

бунтове от покрайнините. На около час оттук живеят хора и понякога се опитват да ни

нападнат. Серумът на паметта ги спира, без да се налага да ги убиваме.

– Но това е... – започвам.

– Също толкова жестоко ли? – Матю довършва въпроса ми. – Да, така е, но тези горе

мислят, че серумът е нашата кислородна маска, машината ни за оцеляване. Стигнахме.

Гледам го с недоумение. Той говори срещу ръководителите си толкова безцеремонно,

толкова открито, все едно става дума за нещо съвсем обикновено. Запитвам се дали

това не е едно от онези места, където можеш да говориш искрено, да възразяваш без