Предани [calibre 1.48.0]

Можех да се опитам да се интегрирам сред населението навън, сред хора, които не

работят за експериментите, но ми се струваше, че няма да мога да понеса промяната.

Затова дойдох тук по собствено желание. Исках да бъда охрана или нещо такова. Но

явно се изкачвам в йерархията. Или просто сменям работата.

Казва го някак горчиво. Предполагам, че и тук, както в кастата на Безстрашните,

можеш да се издигнеш само до определено ниво. А тя явно се е изкачила много по-рано,

отколкото

се е искало. И оттук нататък няма накъде. Спомням си за своя избор да

работя в контролната зала.

– Във вашия град нямаше касти, така ли? – пита Трис.

– Не, ние бяхме контролната група. Тя им помогна да разберат, че кастите всъщност

имат много добър ефект и експериментът се развива доста по-успешно, когато ги има.

Обаче имаше много правила. Вечерен час, време за събуждане, правилници за сигурност

и безопасност. Не се разрешаваше ползването и притежаването на оръжие. Такива неща.

– Какво се случи? – питам и веднага съжалявам за това. Крайчетата на устните се

огъват надолу, сякаш споменът виси там с цялата си тежест.

– Ами... някои от хората вътре знаеха как се правят оръжия. Създадоха бомба. Знаете

какво е това, нали? Експлозив. Сложиха я в сградата на ръководителите ни – разказва

тя. – Много хора загинаха. След това Бюрото реши, че експериментът ни е пълен провал.

Изтриха паметта на тези, които бяха направили бомбата, а останалите бяхме

пренасочени. Аз бях една от тези, които пожелаха да дойдат тук.

– Много съжалявам – казва меко Трис. Понякога забравям, че може да бъде нежна и

деликатна. Толкова дълго време съм виждал в нея само силата, здравите мускулести

ръце, татуирания на ключицата ѝ полет на птици.

– Всичко е наред. Не е като и вие да не сте преминавали през такива неща – отвръща

Нита. – Всичко, причинено ви от Джанийн Матюс, и не само.

– Защо все още не са затворили нашия град? – пита Трис. – Както са сторили с

вашия?

– Може и да го затворят, но мисля, че Чикаго е един от успешните им експерименти,

при това се развива добре от много години. Няма да го прекратят с лека ръка. Това беше

първият град, където хората се разделиха на касти.

Махам памука от ръката си. Останала е малка червена точица, но вече не кърви.

– Понякога си мисля, че ако можех да избирам каста, щях да избера Безстрашните –

казва Нита. – Но май нямам достатъчно кураж за това.

– Нямаш представа на какво е способен човек и за какво има кураж, докато не дойде

правилният момент да го покаже – отвръща Трис.

Силна болка прорязва гърдите ми. Права е. Отчаянието може да накара човек да

извърши нечувани неща. И двамата го знаем.