Предани [calibre 1.48.0]

живота . Това на екрана е дневникът . Не мога правилно да преценя как мисли едно

момиче на шестнайсет.

Матю отваря едно от чеекмеджетата на бюрото си и вади малко гладко парче стъкло.

Почуква с пръст върху него и на стъклото се появява един от документите, които е

отворил на монитора си. Подава ми го. Преди да го докосна, ми се струва нещо крехко,

но се оказва твърдо и солидно.

– Не се притеснявай. Това нещо не може да бъде счупено по никакъв начин – казва

Дейвид. – Сигурен съм, че искаш да се върнеш при приятелите си. Матю, би ли изпратил

госпожица Прайър до хотелската стая? Аз трябва да се погрижа за някои неща.

– А аз не трябва ли? – въздъхва Матю и намигва. – Шегувам се, сър. Ще я изпратя.

– Благодаря – казвам на Дейвид преди да изляза.

– Ако имаш някакви въпроси, винаги съм на разположение.

– Готови ли сме? – пита Матю.

Висок е, може би колкото Кейлъб. Косата му е артистично разрошена, очевидно е

прекарал много време да

придаде вид сякаш току-що е станал от леглото. Под

тъмносинята си униформа носи обикновена черна тениска, а около врата му има някаква

черна връв. Когато преглъща, тя все се мърда около адамовата му ябълка.

Излизаме от малкия офис и тръгваме по коридорите. Тълпата е пооредяла – явно

хората са започнали работа или пък закусват. Колко ли живота са преминали в това

място? Хората са работели тук, хранели са се тук, спели са тук, раждали са деца и са ги

възпитавали тук. Умирали са тук. Това е мястото, което майка ми е наричала „у дома“.

– Чудя се кога ще изтрещиш – казва Матю. – Да разбереш всичко това наведнъж...

– Няма да изтрещя – заявявам. Усещам, че се защитавам. Вече превъртях няколко

пъти, но няма да си го призная.

– Аз бих. Но както кажеш.

Виждам знак, на който пише КЪМ ХОТЕЛА. Притискам екрана към гърдите си. Нямам

търпение да се прибера при Тобиас и да му разкажа за майка си.

– Слушай, едно от нещата, с които се занимаваме със супервайзъра ми, е да правим

генетични тестове – казва Матю. – Питах се дали ти и онова момче, синът на Маркъс

Итън, ще се навиете да ви направя по един генетичен тест.

– Защо?

– От любопитство – свива рамене. – Не сме тествали гените на толкова късно

поколение, а ти и Тобиас сте малко странни... някои неща при вас са различни.

Поглеждам го учудено.

– Ти например имаш необичайно висока устойчивост на серумите. Повечето Дивергенти

не могат да се борят срещу тях така, както ти. Тобиас не се поддава на симулации, но

пък не проявява някои други характеристики, които са типични за Дивергентите. Мога да

ти обясня по-подробно, но после.

Колебая се. Не искам да виждам гените си, не искам да виждам и гените на Тобиас, не

искам да ги сравняват, това няма никакво значение. Но Матю ме гледа така умолително,

почти като дете. Не съм наясно с много неща, но разбирам какво е да те яде