Делириум

Най-после тълпата се разрежда. Вятърът успява да си пробие път между хората, щипе горещата ми кожа, разхлажда бузите ми. Започвам да дишам по-леко и малко преди да се измъкна на чисто, си позволявам да погледна през рамо. Плевнята — отворена към небето плевня и окъпана в бяла електрическа светлина — ми напомня на длан, в която гори огън.

— Лена!

Колкото и да е странно, веднага познавам гласа, въпреки че съм го чувала само веднъж в живота си, и то за десет минути, както познавам смеха на някой, който се навежда към теб и ти казва интересна тайна по средата на скучен час.

Застивам на място. Кръвта във вените ми спира да тече, дъхът ми също засяда в гърлото. Дори и музиката прекъсва за миг, чува се единствено тих монотонен ритъм, като далечен барабан. Решавам, че чувам сърцето си, но веднага разбирам, че е невъзможно, защото то също е спряло. Очите ми не виждат нищо друго, освен Алекс, който си пробива път през тълпата към мен.

— Чакай, Лена!

Вълна на ужас ме залива и за част от секундата решавам, че е тук като част от патрул, да следи какво става, но после виждам, че е облечен като другите — с дънки, с онези странни маратонки с индигово сини връзки и избеляла тениска.

— Какво правиш тук? — питам смаяно, когато най-после си пробива път до мен.

— И аз се радвам да те видя — хили се той и спира на няколко крачки разстояние от мен, за което му благодаря наум.

В сумрака цветът на очите му не се вижда и това е добре, последното нещо, което ми трябва сега, е още едно вълнение, не ми е нужно да преживявам същите чувства, каквито ме разтърсиха, когато миналия път се наведе към мен и ми прошепна в ухото „сиво“. И въздухът между устата му и ухото ми се изпълни с напрежение, с чувство за вина и особено вълнение, от което ми прималя.

— Не, сериозно — казвам и се опитвам да изглеждам възмутена.

Усмивката на Алекс избледнява, но не изчезва напълно. Издува бузи, издишва шумно и казва:

— Дойдох да послушам музика. Като другите.

— Не може да идваш! — избухвам аз. Търся точните думи, въпреки че не знам какво точно искам да кажа. — Това е…

— Забранено? — поглежда ме той, после свива рамене. Един непослушен кичур пада над лявото му око. Той се обръща към хората, светлината от сцената го докосва и онова невероятно златистокафяво грейва като ореол над главата му.

— Няма нищо лошо хората да се съберат и да послушат музика — казва тихо той и трябва да се наведа към него, за да го чуя. — Никой не наранява никого.

„Откъде си толкова сигурен?“, искам да попитам, но тъжната нотка в гласа му ме възпира. Той прокарва ръка по косата си и аз виждам малкия белег зад лявото му ухо с три съвършено симетрични върха. Сигурно просто съжалява за нещата, които е изгубил след лечението, казвам си. Музиката действа различно на хората, вероятно и с процедурата е така, надали всички се чувстват по еднакъв начин и въпреки че би трябвало да ги излекува и от тъгата, може при някои да има различни резултати. Ето защо леля и чичо понякога все още сънуват. Ето защо и братовчедка ми Марша от време на време изпада в истеричен плач без видима причина.