Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Ами ти? — обръща се той отново към мен и се усмихва. Долавям закачливата нотка в гласа му, странна като онова негово намигане. — Твоето извинение какво е?
— Не съм искала да идвам — отговарям бързо. — Трябваше…
Запъвам се и не довършвам. Всъщност не знам защо трябваше да дойда на всяка цена.
— Трябваше да дам нещо на един човек — казвам накрая.
Той вдига вежди. Ясно е, че не ми вярва. Втурвам се да обяснявам:
— На Хана. Моята приятелка. Запознахте се онзи ден.
— Спомням си — кима той. Не съм виждала друг човек да стои толкова дълго усмихнат. Сякаш усмивката е гравирана на устните му. — Между другото, още не си ми се извинила.
— За какво? — Тълпата се е събрала около сцената и ние се оказваме сами. От време на време някой преминава залитайки край нас с бутилка в ръка, но никой не ни обръща внимание.
— Защото ме остави да те чакам. — Едното ъгълче на устните му се вдига по-нагоре и отново ме връхлита онова чувство, че той иска да сподели някаква тайна с мен, че се опитва да ми каже нещо. — Не дойде онзи ден на срещата ни при Черния залив.
Изведнъж адреналинът ми се качва. Той ме е чакам. Искал е да ме види! В същото време тревогата също нараства. Той иска нещо от мен. Не знам точно какво, но го усещам и това ме плаши.
— Е? — скръства ръце пред себе си той и се залюлява на пети, все още усмихнат. — Ще чуя ли извинение, или не?
Нахаканото му държание ме ядосва, така както ме ядоса и онзи ден в задния двор на лабораториите. Толкова различно от начина, по който се чувствам аз — като че ли всеки момент ще получа инфаркт или ще се стопя и ще се превърна в локва, — че ми се струва нечестно.
— Не се извинявам на лъжци — казвам, изненадана от смелостта си.
Той трепва.
— Какво искаш да кажеш?
— Хайде, стига! — извъртам очи. С всяка секунда се чувствам все по-уверена в себе си. Започвам да изброявам лъжите му, свивайки един след друг пръсти. — Излъга, че не си ме видял на оценяването. Че не ме познаваш. Излъга, че не си бил в наблюдателната зала в деня на оценяването.
— Добре, добре — вдига той ръце. — Извинявай. Но аз не съм единственият, който трябва да се извини.
Взира се в мен за миг, после въздъхва и продължава:
— Казах ти, че не ни е разрешено да се мотаем из лабораториите по време на оценяването. За да пазим средата чиста или нещо подобно, не го запомних. Но имах нужда от едно кафе, а машината на втория етаж на комплекс В е най-готината, пуска истинско мляко и всички екстри. И… аз използвах идентификационния си код, за да вляза. Това е. После трябваше да излъжа, защото, ако се разбере, може да изгубя работата си. И още, да знаеш, че работя в тъпите лаборатории само за да плащам за образованието си…
Гласът му секва и изведнъж губи самоувереността си. Изглежда разтревожен и изплашен, сигурно се страхува да не го издам.
— А защо беше в наблюдателната зала? — продължавам да го нападам. — Защо ме гледаше?
— Както ти казах, отивах на втория етаж. — Обяснява той и се взира в очите ми, сякаш преценява каква ще бъде реакцията ми. — Влязох и чух онзи тропот. Онази ужасна врява. И още нещо, стори ми се, че някой пищи.
Затварям за секунда очи и си припомням ослепително бялата светлина. Когато ги отварям, виждам, че Алекс продължава да ме гледа.
— Нямах представа какво става. Помислих си… де да знам… глупаво е, но реших, че някой атакува лабораториите. И изведнъж видях онези крави, имах чувството, че са стотици… — Той вдига рамене. — Изплаших се. Зърнах едно стълбище вляво от мен и свърнах по него. Мислех, че кравите няма да могат да изкачат стъпалата.
На лицето му отново се появява усмивка, но този път за малко и за бързо.
— Така се оказах в залата.
Съвсем обикновено, логично обяснение. Отпускам се, вече не съм толкова изплашена. Но нещо продължава да ме човърка отвътре, чувствам се някак особено, някак разочарована. Една част от мен упорства и продължава да се съмнява в думите му. Спомням си как ме гледаше от онази зала, с отметната назад глава, как се смееше и как ми намигна. Явно се забавляваше, беше доволен и по нищо не личеше, че се страхува.
Един свят без страх…
— И нямаш представа как… е станало всичко?