Господарката на Рим

– Учудих се, наистина. Промяна в плановете ти ли?

– Да – каза Маркус лаконично, – ще ти обясня после. Сега, предполагам, познаваш повечето от гостите ми. Друз Амелий Сулпиций, Авъл Сосианий, онзи отвратителен млад Урбиний от септемвирите[17]– макар че трябва да призная, че е умен.

Вечерните приеми на баща му бяха редки и приятно еднообразни. Едни и същи гости, говорещи с тих глас, облегнати на възглавниците, същата обикновена вечеря, същият белобрад оратор, рецитиращ гръцка поезия (защо гръцките оратори винаги бяха белобради?), същите философски шеги, които се подхвърляха небрежно между лектусите. Като момче тези вечери винаги го отегчаваха до смърт. Все още го отегчаваха, но сега знаеше, че на масата на баща му присъстваха най-големите умове на империята. Щом някой започнеше да цитира Платон (а те неизменно започваха), Паулиний съвсем се изгубваше, но имаше нещо успокояващо в това да си лежи там, сред възглавниците, и да гледа как неговият скромен на вид баща се чувства в свои води сред великите умове на Рим. Успокояващо е да знаеш, че баща ти е точно толкова изключителен човек, за колкото си го смятал, когато си бил малко момче.

Напоследък изглеждаше по-добре. По-спретнат, по-представителен. Влиянието на Лепида, разбира се. Паулиний погледна към мащехата си.

Тя се беше облегнала на възглавниците и ядеше грозде от сребърен поднос, а изящната линия на шията ѝ изглеждаше толкова млада и някак незащитена. Почти не бе отронила дума през цялата вечер. Паулиний усети внезапен изблик на съчувствие към нея. Естествено, тя вероятно усещаше, че губи почва под краката си – да се омъжи за такъв изключителен мъж. Наистина беше много млада – на двайсет, една-две години по-млада от него самия. А когато я беше видял за пръв път с червения младоженски воал, не изглеждаше на повече от шестнайсет. Той ѝ се усмихна през масата.

Лепида

 Не бях изпитвала подобно отегчение от… – ох, не си спомням откога. Отегчителният Маркус и отегчителните му приятели и този отегчителен гръцки оратор, и всичките им отегчителни разсъждения за съдбата на империята. Всеки път, когато си помислех, че най-накрая разговорите им са се изчерпали, някой отново подхващаше темата за Платон. Или за някой от ужасните трактати на Маркус.

– Намирам възгледите ти относно намаляващата раждаемост за доста интересни, Норбан – казваше сенатор Сулпиций или Грациан, или някой друг, точно толкова отегчителен, и те продължаваха още цял час, обсъждайки отвратително скучния трактат на Маркус, който се наложи да прочета миналата година само за да бъде доволен. Разбира се, всички го караха да чете на глас откъси от него, но той за мое щастие отказваше, въпреки че за мен бе очевидно, че всъщност изгаря от самодоволство. Колко е елементарен! Тях изобщо не ги интересуваше трактатът му; просто се надяваха да получат поредното безплатно угощение. За всички беше очевидно. За всички, освен за слабоумния ми съпруг.