Кралица на кошмара

Не казва нищо, когато се приближавам, дори не се обръща, когато сянката ми пада над нея. На ствола на дървото е облегната снимка на Анна. Онази, която откъснах от страницата на вестника миналата есен. Винаги я държа в мен.

– Откъде я взе? – питам аз.

– Взех я от портфейла ти тази сутрин, преди да излезеш с Томас – отговаря тя.

Гласът ѝ е тъжен и спокоен, сякаш все още е в заклинанието, което прави. Отпускам ръце. Бях готов да се втурна и да грабна снимката, но волята ми се оттече от мен.

– Какво правиш?

– Моля се – казва простичко тя, а аз потъвам в тревата до нея.

Пламъците на върха на свещите са толкова малки и нетрепващи, че можеха да бъдат нарисувани. Димът, който видях да се издига над главата на майка ми, идва от парче восък с грозде вътре, сложено върху плосък камък, което гори с тих синьо-зелен пламък.

– Ще има ли ефект? – питам аз. – Тя ще го почувства ли?

– Не знам – отговаря тя. – Може би. По-вероятно не, но все пак се надявам. Тя е толкова далеч. Отвъд границата.

Не казвам нищо. Тя е достатъчно близо до мен, свързана с мен достатъчно силно, че да намери пътя си обратно.

– Имаме прогрес – казвам. – Камата. Можем да я използваме.

– Как да я ползвате?

Гласът ѝ е леко сподавен; все още предпочита да не знае.

– Може би е възможно да отворя врата. Или самата тя да е вратата. Може да успеем да я отворим.

Клатя глава.

– Томас го обяснява по-добре. Всъщност и той не може.

Майка ми въздъхва, заглежда се в снимката на Анна. На нея тя е момиче на шестнайсет, с тъмнокафява коса и бяла блуза, и с усмивка, която сякаш не е точно там.

– Знам защо трябва да го направиш – казва майка ми най-накрая. – Но не мога да се накарам да го поискам. Разбираш ли ме?

Кимам. Това е най-доброто, на което мога да се надявам, и, честно казано, е повече, отколкото мога да очаквам. Тя поема дълбоко дъх и духва всички свещи наведнъж, без да завърта глава, което ме кара да се усмихна. Това е един стар вещерски парти трик, който правеше често, като бях малък. После загасва восъка с гроздето и се пресяга за снимката на Анна. Подава ми я. Докато я прибирам в портфейла си, тя дърпа тънък бял плик, който е бил затъкнат под коляното ѝ.

– Това пристигна днес по пощата. За теб е. От Гидиън.

– Гидиън? – казвам разсеяно и взимам плика.

Малко е странно. Като ни праща нещо по пощата, обикновено е голям колет с книги и меденки с шоколадово покритие, които майка ми много обича. Но когато го късам и изсипвам съдържанието в дланта си, всичко, което изпада, е една стара, размазана снимка.

Чувам как майка ми събира свещите и восъкът удря по восък. Казва ми нещо, задава ми някакъв неясен въпрос, докато обикаля около дървото и остъргва по камъните разтопените вадички. Но не чувам какво ми казва. Само седя и гледам снимката в ръката си.

На нея една закачулена фигура в роба стои пред олтар. Зад нея има още фигури, облечени в сходни червени роби. Това е снимка на Гидиън, който изпълнява някакъв ритуал с моята кама в ръката му. Но не това е причината мозъкът ми да спре. А фактът, че останалите фигури на снимката също, изглежда, държат моята кама. Има поне пет идентични ножа на снимката.