Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Моят преследвач? Или пък „З“? А може би този, който бе озаптил кучетата? Дали не бе дошъл дотук, за да ми помогне?
Поклатих глава. Бях се уморил да търся смисъла в очевидно безсмислени неща. Огледах мястото още веднъж, но не открих други изцяло запазени стъпки. Върнах се до пукнатината, взех ножницата на меча и я окачих на колана си. Не вървеше да оставям оръжието на кръста си, защото така бягането щеше да се превърне в истинско мъчение. Затова преметнах колана през едното си рамо така, че острието да прилепне към гърба ми и само дръжката му да се подава над нивото на раницата.
Изядох няколко къшея хляб и това, което беше останало от месото. После пийнах малко вода и две-три глътки вино и отново потеглих по пътя си.
Бягах през по-голямата част от следващия ден, макар че понятието „ден“ става доста относително, когато се движиш неизменно под небе, разчертано от пунктирани линии, нашарено с квадрати или пък сгряно от непрестанно въртящи се огнени колела и фонтани от светлина. Бягах докато се уморя, после спирах да почина, хапвах и продължавах да бягам. Разделях внимателно оставащата ми храна, защото вероятно щеше да ми се наложи да си набавя още от Сенките, а това усилие щеше да ми коства известна енергия. Избягвах преките маршрути, тъй като тези адски пързалки също си имат своята цена, а аз не исках да съм напълно изтощен, когато пристигна. Обикновено не се виждаше нищо подозрително. И все пак, понякога ми се струваше, че съм мярнал в далечината своя преследвач. Разбира се, можеха да се намерят и други причини за тези видения, като се има предвид на какви номера са способни Сенките.
Тичах, докато установих, че съм близо до мястото, за което се бях запътил. Сблъсках се с ново бедствие и пак ми бе заповядано да се върна. Мимоходом се зачудих дали да приема премеждието за добра поличба или най-лошото тепърва предстои. Така или иначе това вече нямаше особено значение, защото знаех, че след още едно кратко дремване ми предстои да измина последното, неголямо разстояние, което ме делеше от желаната цел. Този факт, съчетан със солидна доза предпазливост и благоразумие, можеше дори да се окаже повод за известен оптимизъм.
Тичах през някакво просторно, подобно на гора образувание от кристални форми, за които не бях съвсем сигурен дали са живи растения или по-скоро геоложки феномен. Те изкривяваха перспективата, а това доста затрудняваше промените. Така и не мернах нито едно живо създание из тази блестяща, изваяна сякаш от стъкло гора, и затова накрая реших да си почина именно тук.
Отчупих няколко кристални разклонения и ги забих в розовата почва, която приличаше на полуизсъхнал маджун. Така оформих нещо като ограда с формата на кръг и височина, достигаща до рамото ми. Освободих Фракир от китката си, закачих я върху грубата, прозрачна стена около мен и произнесох необходимите думи.
Фракир започна да се удължава, докато накрая стана тънка като копринена нишка и после се вплете между стъклените клони. Почувствах се в безопасност. Не вярвах, че нещо би могло да пресече тази преграда без Фракир да се увие около него в смъртоносна хватка.
Постлах наметалото си на земята, легнах и заспах. Не знам колко време съм спал така. Не си спомням да съм сънувал нещо, а и никой не реши да ме притеснява.
Когато се събудих, първо тръснах глава, за да се доразсъня, но гледката не се промени. Навсякъде около себе си виждах само оплетени един с друг кристални клони. Изправих се бавно, отидох до тях и ги побутнах. Солидна история. Намирах се в стъклена клетка.
Единственото нещо, което можех да направя, бе да отчупя някои от по-крехките и по-ниски клони. По-здравите от тях се извисяваха доста над главата ми. Онези, които бях засадил несъзнателно, сега бяха заякнали значително и бяха впили здраво корените си в почвата. Дори най-здравите ми ритници не бяха в състояние да ги помръднат.
Побеснях. Измъкнах меча си и наоколо се разхвърчаха парченца кристал. Увих лицето си с плаща и продължих да налагам стените на клетката. Тогава усетих, че дланта ми лепне. Погледнах я. Цялата бе омазана със собствената ми кръв. Някои от отломъците бяха доста остри. Прибрах меча и се захванах отново да ритам стената. Тя изпращя и звънна на няколко пъти, но въпреки това не поддаде. Никога не съм страдал от клаустрофобия, а нямаше и непосредствена опасност за живота ми, но нещо в този блестящ кафез ме караше да забравя за тези две подробности. Беснях още десетина минути, преди да успея да си наложа да поспра, за да се успокоя и да обмисля ситуацията.