Бунтът на кралицата [bg]

Тя обви ръка около мен:

— Толкова съжалявам, Бри.

Въздъхнах и се сгуших в нея.

— Всичко е наред. Всъщност смятам, че Вдовицата е права, що се отнася до покровителите. Не мисля, че Брайс Матийо или Николас Бабино бяха подходящи за мен.

— Дори и да е така, знам, че си разочарована и наранена. Защото и аз щях да бъда.

Седяхме мълчаливо една до друга. Изненадах се, когато Мерей стана и донесе цигулката си; дървото лъщеше на вечерната светлина, когато тя я вдигна към рамото си.

— Написах песен за теб — каза тя. — Надявам се да ти помогне да съхраниш всички хубави спомени, които споделяхме тук, и ще ти напомня за всички прекрасни неща, които тепърва предстоят.

Тя засвири; музиката се извиси в стаята ни, поглъщайки сенките и паяжините. Облегнах се на ръце и затворих очи, чувствайки как нотите ме изпълват една по една, като дъжд, който капе в буркан. А когато стигнах точката на преливане, в ума ми се появи видение.

Стоях на билото на планина; под мен се стелеха вълнисти тучно зелени хълмове, подобни на морски вълни, долините бяха осеяни с искрящи потоци, наподобяващи тънки вени, а досами тях растяха гори. Въздухът беше сладък и резлив, като острие, чието порязване лекува, а мъглата висеше ниско, сякаш искаше да докосне простосмъртните, които живееха в ливадите, преди слънцето да я изгори и прогони.

Никога не бях идвала тук — помислих си — и въпреки това мястото ми беше тук.

Именно тогава усетих леко тежестта около врата си, жуженето над сърцето си, сякаш носех едра огърлица. Докато стоях на това било и гледах надолу, почувствах тъмното прокрадване на тревога, сякаш търсех място за криене…

Песента й свърши и видението избледня. Отворих очи и загледах как Мерей сваля цигулката си и ми се усмихва; погледът й блестеше от страст и плам. И повече от всичко друго ми се прииска да й кажа колко изящна бе музиката й. Това беше моята песен, а тя знаеше точните ноти, които да окуражат сърцето ми да издири мястото си.

Хълмовете, долините и обвитата в мъгла планина не бяха Валения.

Отново бях зърнала късче от Мевана.

— Хареса ли ти? — попита Мерей и се размърда смутено.

Изправих се и я обвих в прегръдка, с цигулката между нас като недоволстващо дете.

— Обожавам я, Мерей. Ти ме познаваш и ме обичаш толкова много, сестро.

— След като видях портрета, който Ориана ти направи — каза тя, когато я пуснах, — си помислих за наследството ти; ти си две в едно, север и юг, колко великолепно и предизвикателно, трябва да е това. Помолих учителя Картие да ми намери мевански ноти, което той направи, и ти написах песен, вдъхновена от страстта на Валения и куража на Мевана. Защото се сещам и за двете, когато помисля за теб.

Не бях от сълзливите. Фактът, че бях израсла в сиропиталище, ме беше научил да бъда силна. Но думите й, откровенията й, музиката й, приятелството й пробиха неподатливия бент, който бях издигнала преди десетилетие. Заплаках, защото бях изгубила някого, защото неочаквано бях открила друг, защото рухвах и се изцелявах. А тя плачеше с мен и двете се прегръщахме и се смеехме, и отново плакахме и се смяхме.