Крахът на титаните [bg]

Войниците прихнаха.

Вързаха ръцете на мама и я поведоха обратно.

— Погрижете се и момчетата да дойдат — разпореди началникът. — Князът заповядва.

Бяха отвели бащата на Григорий преди седмица с още двама мъже. Предния ден дърводелците на княз Андрей бяха построили ешафод на северната поляна. На нея сега стояха трима мъже, вързани за ръцете и краката, с примки около вратовете. До ешафода стоеше свещеник. Мама изкрещя:

— Не!

Задърпа се, за да разхлаби въжето около китките си. Един кавалерист извади пушка от дисагите на седлото си и я удари с приклада в лицето. Тя спря да крещи и зарида.

Григорий знаеше какво значи това — баща му щеше да умре тук. Старейшините също бесеха престъпници, най-вече конекрадци, но това беше различно — онези бяха непознати. От ужас цялото му тяло изтръпна.

Може би щеше да се случи нещо, което да спре екзекуцията. Царят например, ако наистина бдеше над хората си. Или ангел. Григорий усети, че лицето му е влажно — момчето плачеше.

Двамата с майка му бяха принудени да застанат точно пред ешафода. Другите селяни се скупчиха наоколо. Подобно на мама, съпругите на другите двама също бяха довлечени с вързани ръце, с писъци и плач, заедно с вкопчилите се в полите им, разревани от страх деца.

На разкаляния път оттатък полето стоеше затворена карета. Двойката дорести коне хрупаха тревата до пътя. Когато доведоха всички, от каретата слезе чернобрад мъж с дълго тъмно палто — княз Андрей. Той се обърна и подаде ръка на малката си сестра Беа, наметната с кожи, които я пазеха от сутрешния студ. Григорий не можеше да не забележи, че княгинята е красива, с бледа кожа и светла коса, досущ както той си представяше ангелите — макар явно да беше дявол.

Князът се обърна към селяните.

— Тази ливада принадлежи на княгиня Беа. Никой не може да пасе добитък тук без нейното разрешение. Това значи да краде от тревата на княгинята.

Над тълпата се понесе ропот. Не вярваха в тази собственост, въпреки че това им се повтаряше всяка неделя на църква. Придържаха се към по-стария селски морал и според тях земята принадлежеше на който я обработва.

Князът посочи тримата на ешафода.

— Тези глупци са нарушили закона. Не веднъж. — Гласът му беше писклив от негодувание като на дете, чиято играчка е отнета. — Още по-зле, казали са и на други, че княгинята няма право да ги спира и че неизползваната земя трябва да се дава на бедните селяни. — Григорий често чуваше такива приказки от баща си. — И така мъже от други села са почнали да пасат добитък на земя, принадлежаща на аристокрацията. Вместо да се покаят, тези тримата са превърнали в грешници и ближните си! Затова са осъдени на смърт.

Той кимна на свещеника, който се качи на ешафода и каза по няколко тихи думи на всеки от осъдените. Първият кимна безизразно. Вторият заплака и занарежда молитви на висок глас. Третият, бащата на Григорий, заплю свещеника. Никой не се възмути — селяните не питаеха особено уважение към духовенството, а бащата на Григорий казваше, че донасят на полицията всичко, чуто по време на изповед.