Крахът на титаните [bg]

— Не могат да ни спрат! Трябва да стигнем до Зимния дворец! — Някои хора нададоха окуражителни викове, други закимаха одобрително. Лев се разплака.

Катерина, която девет години по-късно слушаше тази история, попита:

— Защо го е направила? Трябвало е да отведе децата си в безопасност у дома!

— Казваше, че не иска синовете й да живеят като нея — отвърна Григорий. — Мисля, че е вярвала, че ще е по-добре да загинем всички, отколкото да се простим с надеждата за по-добър живот.

Катерина се замисли.

— Предполагам, че това е смелост.

— Повече от смелост — натърти Григорий. — Това е героизъм.

— Какво стана после?

Заедно с още хиляди други стигнаха до центъра на града. Докато слънцето се издигаше все по-високо над заснежения град, Григорий разкопча палтото и развърза шала си. Ходенето беше твърде много за късокракия Лев, но момчето беше твърде стъписано и уплашено, за да се оплаква.

Най-накрая стигнаха до Невския проспект, широкият булевард, който минаваше през сърцето на Санкт Петербург. Улицата вече гъмжеше от хора. Трамваите и омнибусите сновяха нагоре-надолу, а файтоните хвърчаха във всички посоки — в тези дни, спомняше си Григорий, още нямаше таксита-автомобили.

Натъкнаха се на Константин, стругар от завода на Путилов. Той съобщи на мама с тревожен глас, че в други части на града са били убити демонстранти. Тя обаче не забави ход, а и останалите от тълпата изглеждаха също толкова решителни. Подминаваха магазини, където продаваха немски пиана, парижки шапки и специални сребърни купи за парникови рози. Григорий беше чувал, че в бижутерските магазини някой благородник може да пръсне за дрънкулки на любовницата си повече пари, отколкото един работник да изкара за цял живот. Подминаха кино Солей, което момчето копнееше да посети. Уличните продавачи изкарваха добри пари от чай в самовари и шарени балони за децата.

В края на улицата стигнаха до три от големите петербургски забележителности, застанали една до друга на брега на замръзналата Нева — конната статуя на Петър Велики, винаги наричана Медният конник, сградата на Адмиралтейството с нейния шпил и Зимния дворец. Когато видя за пръв път двореца, дванадесетгодишният тогава Григорий отказа да повярва, че в такава огромна сграда наистина могат да живеят хора. Приличаше на нещо невъзможно, излязло от приказка, като вълшебен меч или шапка-невидимка.

Площадът пред двореца белееше от сняг. От другата му страна, наредени пред тъмночервената сграда, стояха кавалеристи, стрелци в дълги шинели и артилерия. Тълпите се трупаха по краищата на площада и стояха надалеч от войниците от страх. Новодошлите обаче продължаваха да се стичат от околните улици като водите на притоците на Нева. Избутваха момчето все по-напред. Григорий с изненада забеляза, че не всички са работници — мнозина бяха облечени в топли палта и приличаха на заможни хора на връщане от литургия; други приличаха на студенти, а имаше даже и неколцина в гимназиални униформи.