Колимски разкази [bg]

А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.

Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.

— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.

Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.

Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.