Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
А в краката на този човек лежеше по гръб жена. Кожухчето й беше разкопчано, шарената рокля — изпомачкана. До главата й чернееше смачкан шал. Личеше, че е бил тъпкан с крака, също както и светлите коси на жената, които на лунната светлина изглеждаха почти бели. Слабата й шия беше оголена, от лявата и от дясната страна на гърлото й личаха овални тъмни петна. Лицето й беше бяло, без капчица кръв, и едва когато се вгледах, познах Ана Павловна, секретарката на началника на нашата мина.
Всички я познавахме много добре — в мината имаше малко жени. Преди около шест месеца, през лятото, една вечер тя мина край нашата бригада и арестантите изпратиха слабичката й фигура с възхитени погледи. Тя ни се усмихна и посочи с ръка към слънцето — вече натежало и клонящо към заник.
— Още малко, момчета, още малко — викна ни тя.
Ние, както и лагерните коне, през целия работен ден мислехме само кога ще дойде краят му. И това, че простите ни мисли бяха така добре разбрани, и то от една толкова красива според тогавашните ни представи жена, просто ни трогна. Бригадата ни обичаше Ана Павловна.
Сега тя лежеше пред нас мъртва, удушена от пръстите на човека с военната униформа, който се озърташе объркано и безумно. Него го познавах много по-добре. Това беше нашият минен следовател Штеменко, който беше лепнал допълнителни присъди на мнозина от нас. Той неуморно водеше разпити, намираше срещу махорка или за паница чорба лъжесвидетели — вербуваше ги сред гладните затворници. Уверяваше някои от тях в държавната важност на лъжите им, други заплашваше, трети подкупваше. Не си правеше труда да се запознае с новия подследствен преди арестуването му, да го извика в кабинета си, макар всички да живеехме на едно място. В следователския кабинет арестувания го очакваха готови протоколи и побои.
Именно Штеменко беше „началникът“, който посети бараката ни преди около три месеца и унищожи всички арестантски „канчета“, направени от консервени кутии — в тях варяхме всичко, което можеше да се свари и изяде. В тях си носехме обеда от стола — за да го изядем седнали и да го изядем горещ, след като го стоплим на печката в бараката. Поборник за чистота и дисциплина, Штеменко нареди да му дадат една кирка и със собствените си ръце проби дъната на кутиите.
Сега, когато съзря на две крачки от себе си Андреев, той понечи да посегне към кобура си, но като видя тълпата хора, въоръжени с лостове и кирки, така и не извади пистолета. Вече му връзвахме ръцете. Това се правеше с огромно желание — така затегнахме възела, че след това се наложи въжето да се среже.
Сложихме трупа на Ана Павловна в шейната и тръгнахме към селището, към къщата на началника на мината. Някои не дойдоха там с Андреев — мнозина забързаха към бараката, към чорбата.
Началникът дълго не отваряше вратата — беше видял през прозореца тълпата арестанти, събрали се пред дома му. Най-сетне Андреев успя да му обясни каква е работата, след което влезе вътре заедно с вързания Штеменко и още двама затворници.
Тази нощ обедът продължи много дълго. Водиха някъде Андреев да дава показания. Но след като се върна, той нареди да тръгваме на работа.
Скоро Штеменко го осъдиха на десет години за убийство от ревност. Наказанието беше минимално. Съдиха го в нашата мина и след прочитането на присъдата го откараха нанякъде. В такива случаи бившите лагерни началници си излежават наказанието другаде — никой никога не ги беше срещал в обикновените лагери.
Вратовръзката
Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?
Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?
В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.
Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.