Колимски разкази [bg]

Краят на тази работа винаги е неочакван — внезапно щастие, на което сякаш не си смеел да се надяваш. Всички стават весели, шумни и за известно време гладът и смъртната умора сякаш изчезват. Хората се строяват набързо в редици и весело тичат към „вкъщи“. А отстрани се издигат насипите на огромната снежна траншея, насипи, които ни откъсват от целия свят.

Виелицата отдавна беше спряла и пухкавият сняг се беше слегнал, станал още по-плътен и на вид още по-стегнат и твърд. Можеше да се върви по гребена на насипа, без да се затъва. На няколко места двата насипа бяха прорязани, понеже шосето се пресичаше от други пътища.

Около два през нощта отивахме да обядваме и бараката се изпълваше с глъчката на намръзнали се хора, с дрънченето на лопати, с високия говор на хора, дошли отвън, говор, който бавно утихва и заглъхва, преминавайки в обикновена човешка реч. Нощем винаги обядвахме в бараката, а не в омразния на всички ни леденостуден стол с изпочупени прозорци. След храна, които имаха махорка, свиваха цигари, а които нямаха, другарите им оставяха „да си дръпнат“, така че на практика всеки успяваше да „попуши“.

Бригадирът ни Коля Андреев, бивш директор на МТС, понастоящем затворник, осъден на десет години по знаменития петдесет и осми член, всеки път вървеше начело на бригадата, винаги бързо. Бригадата ни беше безконвойна. По онова време конвоят не достигаше — с това се обясняваше „доверието“ на началството. Но съзнанието за особеното положение — безконвойността — за мнозина имаше доста голямо значение, колкото и наивно да звучи. Безконвойното ходене на работа ни харесваше на всички най-сериозно и беше повод да се гордеем и хвалим. И наистина, тогава бригадата работеше по-добре, отколкото по-късно, когато конвоят беше вече достатъчен и ние, хората на Андреев, се изравнихме с другите бригади.

През тази нощ Андреев ни водеше по нов път — не отдолу, а направо по снежния насип. Виждахме проблясващите златни огньове на мината, тъмната грамада на гората отляво и сливащите се с небето далечни върхове на хълмовете. За първи път виждахме жилището си от разстояние.

Стигнал до кръстопътя, Андреев изведнъж рязко сви надясно и изтича надолу направо по снега. След него, покорно повтаряйки странните му движения, се спуснаха и другите, като дрънчаха с лостове, кирки, лопати — никога не оставяхме инструментите си на работната площадка: крадяха ги, а за изгубен инструмент се полагаше наказание.

На две крачки от кръстопътя стоеше човек с униформа на военен. Беше без шапка, късата му тъмна коса беше разрошена и поръсена със сняг, шинелът — разкопчан. Още по-нататък, затънал в дълбокия сняг, стоеше кон, впрегнат в лека шейна.