Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.
Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.
Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.
По време на следствието й счупили единия крак и когато костта се сраснала, я закарали в Колима — да си излежава присъдата от двадесет и пет години.
Маруся беше майсторица на ръкоделията, правеше бродерии — с това беше изхранвала семейството си в Киото.
В Колима началниците веднага открили това нейно умение. Никога не й плащали за бродериите — носели й или къшей хляб, или две бучки захар, или цигари; впрочем Маруся така и не се научи да пуши. И прекрасната й ръчна бродерия, която струваше може би стотици рубли, оставаше за началството.
Научила за способностите на затворничката Крюкова, началничката на санитарната част я прехвърлила в болницата и от този момент Маруся започнала да бродира за докторката.
Когато в совхоза, където работела Маруся, пристигнала телефонограма всички майсторки на ръкоделието да бъдат изпратени с попътни коли „на разположение…“, началникът на лагера укрил Маруся — жена му имала голяма поръчка за нея. Но някой веднага написал донос до най-високото началство и се наложило Маруся също да я изпратят. Къде ли?
Централното колимско „трасе“ се точи, вие се две хиляди километра — път сред хълмове, клисури, километрични камъни, релси, мостове… На колимското „трасе“ няма релси. Но тук непрекъснато повтаряха и повтарят „Железопътната линия“ на Некрасов — защо да се съчиняват стихове, когато има съвсем подходящ текст. Път, целият построен с кирки и лопати, с колички и бургии…
На всеки четиристотин-петстотин километра по „трасето“ има „Дом на дирекцията“ — свръхразкошен хотел „лукс“ лично за директора на Далстрой, сиреч за генерал-губернатора на Колима. Само той по време на пътуванията си из поверената територия може да нощува там. Скъпи килими, бронз и огледала. Картини-оригинали — доста имена на живописци от първи ранг, като Шухаев. Шухаев изкарал в Колима десет години. През 1957 на Кузнецки мост имаше изложба на негови творби — книгата на живота му. Тя започваше със светли пейзажи от Белгия и Франция, следваше автопортрет със златна камизола на Арлекин. Сетне магаданският период — два малки портрета с маслени бои: портрет на жена му и автопортрет в мрачни тъмнокафяви тонове — две картини за десет години. На портретите бяха изобразени хора, видели ужаса. Освен тези два портрета — ескизи за театрални декори.
След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.
За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.
Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.