Колимски разкази [bg]

Златната тайга

Малката зона — това е етапният затвор. Голямата зона — лагерът на планинското управление, — това са безчет ниски бараки, арестантски улици, тройна ограда от бодлива тел, зимни караулни кули като къщички за скорци. В Малката зона имаше още повече бодлива тел, още повече наблюдателници, катинари и резета — там живееха преминаващите, „транзитните“, от които може да се очаква всичко.

Архитектурата на Малката зона е идеална. Квадратна барака, огромна, където наровете са на четири етажа и където „юридическите“ места са не по-малко от петстотин. Това значи, че ако трябва, ще се поберат и хиляди. Ала сега е зима, етапите са малко и зоната изглежда почти празна. Бараката още не е успяла да изсъхне отвътре — бяла пара, по талпите лед. До входа свети огромна електрическа крушка от хиляди свещи. Крушката ту пожълтява, ту пламва с ослепителна бяла светлина — силата на тока е непостоянна.

През деня зоната спи. Нощем вратите се отварят, под лампата се появяват хора със списъци и с пресипнали, простудени гласове извикват нечии имена. Извиканите се закопчават догоре, прекрачват прага и изчезват завинаги. Отвън ги чака конвой, някъде боботят мотори на камиони, откарват затворниците в рудниците, в совхозите, на пътните участъци…

Аз също лежа тук — близо до вратата, на долния ред. Долу е студено, ала не смея да се кача горе, където е по-топло — ще ме изхвърлят оттам, тези места са за по-силните и преди всичко за криминалните. А и няма да мога да се изкача по стъпенките, забити с пирони за диреците. Ако започне борба за място на долните нарове — ще изпълзя под тях, най-отдолу.

Не мога нито да хапя, нито да се бия, макар добре да съм усвоил бойните похвати в затвора. Оскъдното пространство: килията, арестантският вагон — всичко това диктува свои „правила“ на захващане, ухапване, счупване. Ала сега нямам сили дори за това. Мога само да ръмжа и да псувам. Воювам за всеки ден, за всеки час почивка. Всяка частичка от моето тяло ми подсказва това поведение.

Извикват ме още от първата нощ, ала не се препасвам, макар да имам въженце, не закопчавам всички копчета.

Вратата се затваря зад мен и аз оставам в преддверието.

Бригадата е от двадесет души. Пред следващата врата, изпод която се промъква плътна ледена пара, чака обичайното количество хора за една кола.

Нарядчикът и старшият от конвоя броят и оглеждат хората. Отдясно има още един човек, облечен е с памуклийка, ватени панталони и ушанка и току махва с кожените ръкавици с високи маншети. Точно той ми трябва. Толкова пъти са ме карали, че познавах „закона“ до съвършенство.

Човекът с ръкавиците е „представителят“, който приема хората, но може и да не ги приеме.

Нарядчикът извиква моето име с пълно гърло — по същия начин, както крещеше в огромната барака. Аз следя само човека с ръкавиците.