Колимски разкази [bg]

Седяхме на една повалена от буря лиственица. В този край на вечна замръзналост дърветата едва се закрепват за неуютната земя и бурите лесно ги изкореняват и събарят. Платонов ми разправяше историята на тукашния си живот — на нашия втори живот на този свят. Намръщих се, когато чух за рудника Джанхара. И аз съм бил на лоши, трудни места, ала страшната слава на Джанхара се носеше навсякъде.

— И дълго ли останахте там?

— Една година — тихо рече Платонов.

Очите му се присвиха, бръчките му станаха по-дълбоки — пред мен беше друг Платонов, по-възрастен от първия с десетина години.

— Впрочем, беше трудно само в началото, първите два-три месеца. Там има само крадци. Аз бях единственият грамотен… човек. Бях им разказвач, „фрасках романи“, както се казва на апашки жаргон, вечер им преразказвах Дюма, Конан Дойл, Уолъс. Срещу това те ме хранеха, обличаха ме и работех малко. Вие по всяка вероятност също сте използвали навремето това единствено предимство на грамотността тук?

— Не — отвърнах, — не съм. Това винаги ми се е струвало най-голямото унижение, край на всичко. Никога не съм разказвал „романи“ за една чорба. Но знам какво е. Слушал съм „романисти“.

— Това укор ли е? — попита ме Платонов.

— Ни най-малко — отговорих. — На гладен човек може да бъдат простени много, страшно много неща.

— Ако оживея — произнесе Платонов свещената формула, с която започваха всички размисли за времето след утрешния ден, — ще напиша разказ за това. Вече измислих заглавието: „Заклинателят на змии“. Добре ли е?

— Чудесно. Трябва само да оцелеем. Това е най-важното.

Андрей Фьодорович Платонов, киносценарист в първия си живот, умря около три седмици по-късно, умря така, както умираха мнозина — замахна с кирката, олюля се и падна по лице върху камъните. С гликоза венозно и със силни сърдечно стимулиращи средства можеше да бъде спасен — той продължи да хърка още час, час и половина, но когато пристигнаха носилките от болницата, вече беше затихнал и санитарите отнесоха в моргата малкия му труп.

Обичах Платонов заради несекващия му интерес към онзи живот отвъд сините морета и високите планини, от който ни деляха много километри и години и в чието съществуване вече почти не вярвахме, по-точно, вярвахме така, както учениците вярват в съществуването на някаква си Америка. Кой знае как, но при Платонов се намериха и книги и когато се случваше да не е много студено, например, през юли, той избягваше да говори на темите, с които живееше цялото „население“ — каква е била или каква ще бъде чорбата за обяд, ще дават ли хляба три пъти дневно или ще го получаваме наведнъж от сутринта, ще вали ли утре или времето ще е хубаво.

Обичах Платонов и сега ще се опитам да напиша неговия разказ „Заклинателят на змии“.

Краят на работата не означава край на работата. След сирената трябва да се съберат инструментите, да се отнесат в склада, да се предадат, да се застане в строй, да се изтърпят две от десетте задължителни проверки през деня, съпроводени от псувните на конвоя и обидите на собствените ти другари, засега по-силни от теб — другари, които също са уморени, бързат да се приберат и се сърдят на всяко забавяне. Трябва да мине проверката, да се застане в строй и да се извървят пет километра до гората за дърва — по-близките дървета отдавна са изсечени и изгорени.