Колимски разкази [bg]

Автор: Шаламов Варлам Тихонович
Год: 2010
Язык: болгарский
Год: Фондация-Комунитас
ISBN: 978-954-9992-06-9
Переводчик: Александр Талаков
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:

В книгата са включени разкази от различни книги на Варлам Шаламов. Авторът едва ли се нуждае от представяне, но ето няколко изречения от предговора на книгата: Написаното от Варлам Шаламов не съдържа проповеди и обвинения. Те са неуместни, тъй като Колимски разкази са писани не от позициите на някой, който наблюдава или си припомня лагерния свят, а от позициите на този, който го преживява и го преживява непосредствено, в момента. Именно тази сюрреална анихилация на всичко хуманно, тази драматична и понякога просто немислима деградация на човешката същност иска да ни внуши Шаламов чрез своите разкази, това е неговият документ и той знае много добре, че този документ сам по себе си, с цялото ужасяващо равнодушие на неговите герои, е най-страшното обвинение, което може да бъде написано. Текстът е сякаш срез със скалпел, разкриващ метастазите на един съсипан свят, разтърсваща сага за обезчовечаването, за пълния и безусловен разпад на всичко, което създава и крепи човешката индивидуалност. Само че този скалпел пронизва и самите нас, впива в нас своите разтърсващи визии, провокира собствената ни нравствена издържливост, заставя ни да заемем мястото на жертвите и да отговорим на въпроса: как бихме постъпили, какви бихме били на тяхно място и нашата забрава на тяхната съдба не ни ли нарежда сред техните палачи.

Перейти на страницу:

— Не ме вземайте, гражданино началник. Болен съм и няма да работя в рудника. За болницата съм.

„Представителят“ се колебае — от там, от мината, са му заръчали да подбере само „работяги“, рудникът няма нужда от други. Затова е пристигнал лично.

Той ме оглежда. Дрипавата ми връхна дреха, омазнената рубашка без копчета, под която се вижда мръсното ми тяло, покрито с разчесани ухапвания от въшки, парцалите, с които са превързани пръстите на ръцете ми, платненките ми, платненките при температура минус шестдесет, възпалените, гладни очи, щръкналите кокали — той много добре знае какво означава всичко това.

Представителят взема червения молив и уверено ме задрасква от списъка.

— Върви, гад — казва ми нарядчикът на зоната.

Вратата се разтваря и аз отново съм в Малката зона. Мястото ми вече е заето, но аз издърпвам настрана този, който го е заел. Той ръмжи недоволно, ала скоро се успокоява.

А аз заспивам, унасям се и се събуждам от първото изшумоляване. Научил съм се да се будя като животно, като дивак, веднага.

Отварям очи. От горния нар виси нечий крак, обут с много износена, но все пак обувка, а не затворническа вехтория. Пред мен се появява едно мръсно апашорче и казва някому, който е горе, с мазен глас на педераст:

— Кажи на Валюша — казва на някого, невидим на горния нар, — че са докарали артисти…

Пауза. Сетне отгоре се чува пресипнало:

— Валюша пита — какви са?

— Артисти от някаква култбригада. Фокусник и двама певци. Единият е от Харбин.

Обувката се размърдва и изчезва. Гласът отгоре:

— Доведи ги.

Измествам се към края на нара. Под лампата стоят трима души: двама с връхни дрехи от брезент, третият — с цивилно палто. По лицата им се чете благоговение.

— Кой е от Харбин? — пита гласът.

— Аз — почтително отговаря човекът със зимното палто.

— Валюша иска да изпееш нещо.

— На руски ли? Или на френски? На италиански? На английски? — пита певецът, като проточва врат.

— Валюша каза — на руски.

— Ами конвоят? Може ли по-тихичко?

— Нищо… нищо… Карай с цяло гърло, като в Харбин.

Певецът отстъпва и пее арията на тореадора. При всяко издишване от устата му излита студена пара.

Сърдито мърморене и глас отгоре:

— Валюша рече — някоя песен.

Певецът пребледнява и подкарва:

Шуми, моя златна, шуми, моя златна, шуми, моя златна тайга, ех, вийте се, друми, сред шир необятна, все както е тук досега…

Гласът отгоре:

— Валюша каза — добре е.

Певецът въздъхва с облекчение. От мокрото му от вълнение чело се вдига пара и изглежда като нимба около главата му. Човекът изтрива потта с длан и нимбата изчезва.

— Е, а сега — рече гласът — сваляй палтото. На облечи това!

Отгоре му хвърлят раздърпана ватенка. Певецът покорно си сваля палтото и я облича.

— Сега се разкарай — обажда се пак гласът отгоре. — Валюша иска да спи.

Харбинският певец и другарите му се разтварят в тъмата на бараката.

Премествам се на старото си място, свивам се на кравай, пъхвам ръце в ръкавите на ватенката и заспивам.

И сякаш веднага се събуждам от високо шушукане:

— През тридесет и седма в Улан Батор си вървим по улицата с един приятел. По пладне да е било. На един ъгъл гледаме — китайски стол. Влязохме. Чета менюто: китайски пелмени. Аз съм сибиряк, ял съм сибирски, уралски. Сега пък китайски. Решихме да си вземем по сто. Китаецът, собственикът, се смее: „Много ще са ви“ — и се хили до ушите. Ами по десет? Смее се с цяло гърло: „Много ще са ви.“ Тогава по два! Онзи сви рамене, отиде в кухнята и ги донесе — колкото цяла ръка и залети с горещо масло. Изядохме по половинка и си излязохме.

— А пък аз…

С усилие на волята си налагам да не слушам и заспивам.

Събуждам се от мирис на тютюнев дим. Някъде горе в апашкото царство пушат. Един слезе със съморъчната си цигара и острата сладка миризма събуди всички долу.

И отново шепот:

— В районния ни комитет в Северни, тия фасове с лопата да ги ринеш! Леля Поля, чистачката, все гълчеше, не смогваше да ги мете. — Де тогава да знаех какво е!

Пак заспивам.

Някой ме дърпа за крака. Нарядчикът. Възпалените му очи гледат злобно. Изправя ме в ивицата жълта светлина до вратата.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?