Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Той я зяпна.
— Сънищата ми ли?
— Нощ като тази може да докара на човек лоши сънища, Ранд. Ако те споходят кошмари, трябва да ми кажеш за тях. В някои случаи мога да помогна срещу лоши сънища.
— Всичко е наред със… Става въпрос за баща ми. Той е ранен. Не е нищо повече от драскотина, но треската го изгаря. Премъдрата не може да му помогне. Но според сказанията… — Тя повдигна вежди и той млъкна. „О, Светлина, има ли поне едно сказание, в което Айез Седай да не е злодейка?“ Момъкът погледна към Стражника, но Лан изглеждаше по-заинтересован от тролока, отколкото от думите му. Пристъпвайки неловко на място, Ранд продължи: — Аз… ааа… казано е, че Айез Седай могат да церят. Ако можете да му помогнете… да направите нещо за него… каквото и да струва… искам да кажа… — Той си пое дълбоко дъх и довърши наведнъж: — Ще платя всичко, което е по силите ми, ако му помогнете. Всякаква цена.
— Всякаква цена — промълви Моарейн, по-скоро на себе си. — Е, за цени ще поговорим по-късно, Ранд, ако изобщо се стигне до подобен разговор. Ще направя каквото мога, но извън възможностите ми е да спра въртежа на Колелото.
— Смъртта спохожда всекиго, рано или късно — обади се мрачно Стражникът. — Освен ако не служиш на Тъмния, но само глупци са готови да платят такава цена.
Моарейн го прекъсна.
— Не бъди толкова мрачен, Лан. Имаме все пак и някакъв повод да празнуваме. Малък, но повод. — Тя се подпря на тоягата си и се изправи. — Заведи ме при баща си, Ранд. Ще му помогна, колкото мога. Мнозина тук отказаха изобщо да се възползват от помощта ми. Те също са слушали разни сказания — добави тя сухо.
— Той е в хана — каза Ранд. — Насам. И ви благодаря. Много ви благодаря.
Двамата го последваха, но младежът тръгна твърде бързо напред. Поспираше се нетърпеливо, за да го настигнат, после отново се затичваше и отново трябваше да ги дочаква.
— Моля ви, побързайте — подканяше ги той непрекъснато, до такава степен обзет от надежда, че е осигурил помощ за Трам, че дори не осъзнаваше безразсъдството, с което си позволяваше да подканя Айез Седай. — Треската го изгаря.
Лан го изгледа гневно.
— Ти не виждаш ли, че е изморена? Дори с ангреал, това, което направи тя снощи, беше все едно да обиколиш цялото село с чувал камъни на гърба. Не знам дали струваш чак толкова, овчарче, каквото и да ми разправя тя.
Ранд премигна, но стисна език зад зъбите си.
— Спокойно, приятелю мой — каза Моарейн и без да забавя крачка, се пресегна и потупа Стражника по рамото. Той се надвеси закрилнически над нея, сякаш със самата си близост можеше да й вдъхне сили. — Твоята единствена мисъл е да се погрижиш за мен. Защо и той да не мисли същото за баща си? — Лан се навъси, но замълча. — Ще побързам колкото мога, Ранд. Обещавам ти.
Гневът в очите й, спокойствието в гласа й — не точно спокойствие, по-скоро твърдост и непреклонност — Ранд не знаеше на кое от двете да се довери. А може би двете вървяха едно с друго. Айез Седай. Сега той се беше обвързал. Изравни крачката си с тяхната и се постара да не мисли каква ще е цената, за която щяха да говорят по-късно.
Глава 8
Убежище
Още от прага Ранд прикова поглед в баща си — това бе неговият баща, каквото и да бе казал. Трам не помръдваше. Очите му бяха затворени, дъхът му излизаше на тежки хрипове, дълбоки и мъчителни. Белокосият веселчун прекъсна разговора си с кмета, който отново се бе надвесил над леглото и се грижеше за Трам, и изгледа Моарейн с безпокойство. Айез Седай го пренебрегна. Всъщност тя пренебрегна всички присъстващи освен Трам, в когото се загледа намръщено и съсредоточено.
Том извади незапалената лула от устата си и изръмжа недоволно.
— Човек дори не може да си попуши спокойно — промърмори той. — Я по добре да ида да видя дали някой селянин не е отмъкнал наметалото ми да си стопли кравата. Навън поне ще мога да си запаля лулата. — И се изниза през вратата.
Лан се загледа след него. Скулестото му лице беше все така невъзмутимо, като камък.
— Не ми харесва този човек. В него има нещо, което ме кара да не му вярвам. Нощес не забелязах и следа от него.
— С нас беше — отвърна Бран, поглеждайки нерешително към Моарейн. — Трябва да е бил. Наметалото му едва ли се е оцапало със сажди от огнището.
Ранд изобщо не го интересуваше дали веселчунът се е крил през цялата кощ в конюшнята.
— Нали баща ми ще се оправи? — запита той умолително Моарейн.
Бран отвори уста, но преди да заговори, Моарейн каза:
— Оставете ме насаме с него, господин ал-Вийр. Тук не можете да свършите нищо полезно, освен да ми се пречкате.