Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Поне пияните ще изтрезнеят под този дъжд — отбеляза Галахад.
На вратата на залата се появи епископ Емрис. Полите на черното му свещеническо расо бяха подгизнали и кални. Той хвърли тревожен поглед към страшните копиеносци-езичници на Кунеглас, после побърза да се присъедини към нас при прозореца.
— Артур тук ли е? — попита ме той.
— Някъде из двореца е — отговорих аз, после представих на Емрис крал Кунеглас като добавих, че епископът е един от нашите добри християни.
— Аз вярвам, че ние всички сме добри, лорд Дерфел — каза Емрис, покланяйки се на краля.
— Според мен — уточних аз — добри християни са тези, които не вдигат бунт срещу Артур.
— Това бунт ли беше? — попита Емрис. — Аз мисля, че беше просто лудост, лорд Дерфел, предизвикана от една религиозна надежда и на мен ми се струва, че днес Мерлин прави съвсем същото нещо. Подозирам, че ще бъде разочарован, точно както мнозина от моите хора се разочароваха миналата година. Но какво би могло да се случи след подобно разочарование тази нощ? Аз затова съм тук.
— Какво ще се случи? — попита Кунеглас. Емрис сви рамене.
— Ако Боговете на Мерлин не се появят, кралю-господарю, кой ще бъде обвинен за това? Християните. И кого ще започне да избива тълпата? Християните — Емрис се прекръсти. — Искам Артур да ми обещае, че ще ни закриля.
— Сигурен съм, че той с радост ще се отзове на молбата ви — каза Галахад.
— Вас, епископе — добавих аз, — той ще защити със сигурност.
Емрис бе останал верен на Артур, и беше добър човек, макар съветите му да бяха толкова предпазливи, колкото бе натежало старото му тяло. Епископът бе член на Кралския съвет като мен. Кралските съветници уж трябваше да съветват Мордред, но сега, след като нашият крал бе станал затворник в Линдинис, ние рядко се събирахме. Артур разговаряше с нас поотделно и после взимаше решения сам, но всъщност единствените решения, които трябваше да се вземат, бяха свързани с подготовката на Думнония за нашествието на саксите и всички охотно оставяхме Артур сам да носи това бреме.
Светкавица проби сивите облаци и миг след това така силно изтрещя гръмотевицата, че ние неволно се наведохме да прикрием главите си. Дъждът, който вече валеше като из ведро, внезапно още повече се засили и яростно заблъска по по покривите и заплющя по калните вади, потекли по улиците на Дурновария. По пода на залата се образуваха локви.
— Може би — мрачно предположи Кунеглас — Боговете не искат да ги призоваваме.
— Мерлин казва, че те са много далече — обадих се аз, — значи този дъжд не е тяхна работа.
— Което положително доказва, че зад дъжда стои по-висш Бог — намеси се Емрис.
— По ваше искане ли? — кисело попита Кунеглас.
— Аз не съм се молил за дъжд, кралю-господарю — поклати глава Емрис. — Даже, ако това ще ви достави удоволствие, ще се помоля дъждът да спре — и епископът затвори очи, разпери ръце и вдигна глава за молитва. Тържествеността на момента бе донякъде нарушена от една дъждовна капка, преминала през покрива, която падна точно върху остриганото теме на Емрис, но той довърши молитвата си и направи кръстния знак.
И като по чудо, точно когато пухкавата ръка на епископа изписа кръста върху мърлявото му расо, дъждът започна да отслабва. Западният вятър довя още няколко силни порива, но барабаненето по покрива престана и склоновете на Мей Дун се очертаха по-ясно. Хълмът все още изглеждаше мрачен под сивите облаци и все още нищо не се виждаше над старото укрепление освен шепа копиеносци, застанали на пост, и под тях няколко поклонника изкатерили се колкото посмели по склона. Емрис не знаеше дали да се радва или да страда задето молитвата му бе толкова резултатна, но ние всички бяхме онемели, особено когато на запад облаците се разтвориха и пропуснаха сноп слънчеви лъчи и те обагриха склоновете на Мей Дун в зелено.
Роби ни донесоха подгрята медовина и студено еленско месо, но на мен не ми се ядеше. Предпочитах да гледам как се изнизва следобеда, отстъпвайки пред нощта, под все по-разпокъсващите се облаци. Небето се изясняваше и на запад някъде над Лионес залезът бе превърнал хоризонта в огненочервена пещ. Слънцето се скриваше в навечерието на Самейн и из цяла Британия, дори в християнска Ирландия, хората оставяха храна и пиене за мъртвите, които щяха да преминат през Анун по моста на мечовете. Това бе нощта, в която призрачната процесия от мъртви щеше да навести земята, където сенките от Отвъдния свят някога бяха дишали, любили и умрели. Мнозина бяха умрели на Мей Дун и тази нощ там щеше да е пълно с духове; после неизбежно се замислих как малката сянка на Даян броди из Ърмидс Хол.