Реквием за една мръсница

— На идеален мъж си попаднала, бог да го прости.

— …Особено старателен беше в сметките. Любимото му занимание след вечеря беше да преглежда сметката на домашните разходи през деня… Със съответните критически коментарии, разбира се… А каква мъка, господи, додето му измоля някоя нова рокля. И когато най-сетне я измоля, ще се окаже, че сезонът почти е минал…

— Грешката е твоя: трябвало е през зимата да молиш за лятна рокля и обратното.

Пускам тия глупави бележки с надежда да прекъсна прилива на спомени, тъй като ми е неловко и безинтересно да надничам в чужди работи. Но що се отнася до Маргарита, тя не изпитва никаква неловкост, защото толкова е свикнала с мене, че ме смята по-близък от всякакъв съпруг и защото има хора, които като им се натрупа много нещо тука вътре, все едно, някой ден трябва да го изприказват.

— …Тих и кротък, истинска муха… — продължава жената. — Като приключи със сметките, ще извади вестника и ще прегледа програмата на телевизията. Ако има мач или някой криминален филм, ще пусне апарата. Ако не — ще се изтегне на дивана, додето изчете спортната колона. А после ще стане и ще обяви: „Аз си лягам“, сякаш до тоя момент не е лежал… Един човек, с когото просто дума не можеш да размениш освен по домашните разходи, разбираш ли?… Отпърво наистина говореше… за мачове и за любимия си отбор… А после, като му казах, че не ме интересуват мачове, млъкна. Един чистичък спретнат апартамент… и един тих, старателен съпруг… една къща, в която само се мълчи… божичко!…

Тя отново поглежда към тъмните фасади и към тайнствената зелена дума с две неизвестни.

— Мислеше само за спорт, а бе хилав и с хлътнали гърди и носеше дълги до глезените гащи, за да не би да настине, а зимно време непрестанно се мажеше с някаква мас, която уж предпазвала от простуда, и цялата къща бе вмирисана на тая мас…

„Дано да не почне да ми разказва и как е правел любов тоя тиквеник“ — помислям почти в паника.

— …Един съвсем приличен брак — повтаря тя. — …И една пълна катастрофа.

— А децата? — опитвам да я изведа на по-здрава почва.

— Децата?… Вие като кажете „децата“, смятате, че това решава всичко. Като че жената няма право на друго, освен на майчински чувства.

— Не съм помислял подобно нещо. Казах го просто, защото си спомних как копнееше навремето да имаш дете.

— Копнеех за дете, понеже имах другото… имах тебе… или си въобразявах, че те имам… А когато имаш само две деца на ръцете…

— …И то — на ръцете на леля си…

— Не съм ги зарязала чак дотам, не бой се. Но не мога и по цял ден да седя до тях. Още повече, имам чувството, че когато седя до тях, това не ги развлича особено.

Тя млъква за миг, поставя бялата си ръка малко над едрия бюст и казва едва чуто:

— Празно ми е тук, разбираш ли… празно… Това проклето усещане за празнота…

— Това проклето усещане за празнота изчезва едва когато се появи гръдната жаба — забелязвам философски.

— Ти си невъзможен — въздъхва жената. — За убиване си.

— И други са ми го казвали. Предимно мъжете, естествено.