Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
Гласовете спират, заменени от лекото съскане на лентата.
— Следващата част от записа е направена подир четиридесет и шест минути пауза — обяснява със служебна педантичност техникът.
— Нещо като многоточията в любовните романи — подхвърля Борислав.
Техникът вдига предупредително ръка, защото в тоя момент от апарата се разнася гласът на Боян:
— Искаш ли глътка коняк?
— Милият… Не само героичен, но и съобразителен… — забелязва Ана.
— Вземаш ме на майтап…
— Радвай се. Ако те взема на сериозно, ще бъде по-зле за тебе. Сериозните работи, както знаеш, завършват обикновено с брак и изобщо зле.
Вероятно девойката междувременно е приела предложеното питие, понеже чуваме:
— Чудесно е…
И малко по-късно:
— Кажи, мили, да не си сложил вътре наркотик, за да ми направиш сюрприз?
— Още не сме дошли до сюрпризите — отвръща Боян.
Техникът щраква копчето на апарата и обяснява:
— Тук свършва записът. Втората част на филмовия материал, който ще видите, е направена двадесет минути по-късно.
Другият техник загася лампите и пуска в действие кинопрожектора. На екрана се появява фасадата на кокетна двуетажна вила, открояваща се сред листовината на дърветата.
— Филмът е заснет на инфралента, затова изображението е така ясно — обяснява вторият техник. — В действителност нощта беше доста тъмна.
На прозореца на първия етаж се показва Ана, оглежда се, сякаш върши някакво твърде секретно действие, и хвърля единия край на въжето. Долу между дърветата се появява Боян. С ловки движения и едва опирайки нозе в стената, момъкът се изкачва по въжето и влиза през прозореца.
Върху екрана пробягва отражението на някаква издраскана лента, сетне отново се появява фасадата на вилата.
— Това е втората част — обяснява техникът.
Сеансът на алпинизма този път се осъществява без помощта на въже. Боян се появява на прозореца, стъпва върху перваза, хваща се с ръце за балкончето на таванския етаж и с няколко леки движения се добира до него. Младежът прескача преградата, отправя се към балконската врата, вади нещо от джоба си и, по всичко изглежда, се заема с ключалката. Малко по-късно вратата се отваря, Боян влиза в тъмното помещение и затваря зад себе си.
Като епилог ни бива прожектирано слизането по обратния път от балкончето на таванската стая до прозореца на Ана.
— Времето между двете действия е точно пет минути — обяснява техникът.
— Само пет минути? Как е възможно? — възклицава Борислав.
А мене ми се струва, че чувам гласа на Любо:
„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“
Обаждам се в „Рила“, за да запазя маса на терасата, понеже е събота вечер, и отивам няколко минути по-рано, както се изисква от възпитания кавалер. Ако се гледа календарът, още сме в края на пролетта, но ако се съди по термометъра, вече е началото на лятото. С това се обяснява и фактът, че Маргарита изгрява на входа на терасата в лека елегантна рокля — едри бели цветя на син фон, или сини цветя на бял фон, изобщо нещо от тоя род. Масите на терасата са вече заети от разнородна публика и когато тръгвам да посрещна дамата, установявам със сянка от някогашната си досада, че мъжката част от публиката вече оглежда телосложението на приятелката ми.
— Ослепителна си… — прошепвам. — Синята Маргарита…
— Стига си се занасял — отвръща тя, но лицето й засиява доволно.
Отвеждам я на масата в самия ъгъл, която предвидливо съм избрал, и й подавам листа.
— Продължават да те гледат — избъбрям, додето Маргарита обмисля съдържанието на вечерята.
— Няма да е задълго… Както почвам да пълнея…
„Почвам да пълнея“ е в случая доста скромно казано, обаче аз не съм педант.
— Нали знаеш поговорката на французите: „Мъжете излизат с тънки жени, а се прибират със закръглени“.
— Което на прост език значи, че ние закръглените сме добри главно за в къщи и по-точно за леглото… Ако смяташ това за комплимент…
Тя отново сбърчва чело над листа и решава:
— Раци… Телешко филе… Салата. А ти?
— Същото. Какво ще бъде питието?
— Това оставям на тебе.
Вечерята минава приятно, сиреч без много приказки, но към края аз ставам донейде меланхоличен, защото знам от опит, че краят на яденето е обикновено начало на сериозните разговори, а ако Маргарита е дошла за сериозен разговор, мога предварително да се обзаложа за характера му.
— Какво се вкисна? — пита дамата.
Това му е лошото на дългото съжителство, че хората почват взаимно да се познават като петте си пръста.
— Нищо не съм се вкиснал. Просто преядох.