Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Борислав го няма — забелязвам без всякаква нужда, когато сядаме върху оправеното вече легло.
— Има време — отвръща успокоително познатият ми, но лицето му е също тъй напрегнато, както вероятно и моето.
— Да, Борислав го няма — произнася вече с друг тон Манев четвърт час по-късно. — Трябва да изчезвам.
Подаваме си ръка и разменяме по един не твърде бодър поглед. Познатият ми слиза, но остава да стои на кея, а аз съм се облакътил на прозореца и обхождам с очи перона.
Железничарите вече затварят с трясък вратите на вагоните, когато от изхода на чакалнята изниква фигурата на Борислав, прекосява с едри крачки перона и скача на стъпалото на вагона няколко секунди преди влакът да потегли. Манев вдига ръка за сбогом и на лицето му се явява нещо като усмивка.
Борислав се е излегнал до прозореца на половината легло, като е предоставил на мене другата половина към вратата. Той си налива четвърт чаша уиски, отпива едра глътка и установява:
— Не е лошо. Манев ли ти го даде?
— Да — кимам. — Но не е казал, че само ти трябва да пиеш.
— Прощавай, тая вечер съм малко така…
Той прави красноречив жест към главата си, поема втората чаша, налива щедро от златистото питие и ми я подава.
— И повече да си мръднал, пак не е страшно — успокоявам го. — Свой човек си, няма да те оставим.
Той отново отпива. Сетне се оглежда и на лицето му се появява някакво стеснително изражение, чийто смисъл ми е добре познат:
— Дай една цигара, че съм си забравил цигарето и просто не знам де да си дяна ръцете.
— Добре, добре, без оправдания — промърморвам и му хвърлям пакетчето.
Той пуши, притворил очи, като мисли за нещо си или просто дреме. Сетне угася цигарата и избъбря неясно:
— Едва не изтървах влака…
— Ако това е единствената беда, която те е заплашвала…
— А какво друго?
Нямам намерение да се впускам в подробности по тоя въпрос, защото, когато си в един чуждестранен влак на чужда територия, не можеш да знаеш кой откъде и защо те подслушва. И ние задрямваме всеки в ъгъла си, макар че над главите ни има второ и съвсем свободно легло с меки одеяла и свежи чаршафи.
Малко преди разсъмване слизаме в Свиленград, където ни очаква наша кола. Шофьорът също е наш човек от групата и едва потеглили, аз запитвам Борислав:
— Освен дето едва не си изтървал влака, нещо друго имаш ли да кажеш?
— Всичко мина почти според очакванията — отвръща приятелят ми, вече разсънен. — Китаристът е останал в оня вертеп чак до вечерта. Моят човек лесно е успял да се запознае с него и със съдържанието на джобовете му. Аз пък влязох в контакт с другия. Сетне отидох да се осведомя за Томас. През целия следобед не бе напускал хотела. Точно в осем вечерта обаче излезе секретарката и се качи в едно такси. Ние с моя човек направихме същото. Таксито въртя по разни улици около четвърт час, после спря на някакъв тъмен ъгъл. Тя слезе, а шофьорът остана да чака. Ние с моя човек подминахме малко и направихме същото. Сподирих я и видях, че влиза в някаква градина. Градината бе пуста и доста тъмна, така че не беше мъчно да си намеря наблюдателен пост. Жената седна на една скамейка и след малко пристигна оня с китарата. Не пристигна, а връхлетя.
„Той е мъртъв — вика, — мъртъв! Аз го убих!“
„По-тихо! — шепне секретарката. — Кой е мъртъв?“
„Той, човекът от вагона… Вие ме измамихте… Вие ме направихте убиец… Ще го приспиш само — вика Томас… И аз го приспах, но завинаги.“
„Седнете, успокойте се — дърпа го секретарката. — Как сте го приспали, с какво?“
„Ей с тая играчка“ — вика оня, като вади нещо от джоба си.
После се тръшва на скамейката и пак започва:
„Убийци!… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря…“
„Но аз нямам понятие… аз наистина не съм в течение“ — заеква секретарката.
„Тогава какво търсите тук?“
„Просто чакам да ви предам опаковката.“
„Дайте я тогава… Дайте ми морфина… Ох, не мога повече!“
Тя му даде някакъв пакет и той го разкъса и изглежда взе да си приготвя инжекцията, не можех да виждам ясно какво прави, само го видях, че малко по-късно се изпъна назад, а сетне рухна и се свлече от скамейката… Жената се наведе над него, после изхълца глухо и се спусна да бяга… Отидох на мястото. Мъртъв. Подир туй се върнах при колата и макар че шофьорът бясно караше, едва не изтървах влака.
— Тая подробност вече ми е известна — напомням. — А опаковката?